Споделена любов

Погледна през рамо и видя Бъч, легнал по гръб. Едната му ръка почиваше върху голите му гърди, очите му потрепваха под затворените клепачи. Изглеждаше много по-млад с наболата си брада и разпиляната коса. Заспал дълбоко, той беше красив.

„ Защо не се беше получило между тях“, зачуди се Мариса. Само ако беше издържала още мъничко, ако му бе дала възможност да стигне докрай. А ето че сега трябваше да си върви.

Тя се измъкна изпод одеялото и усети хладния въздух по кожата си. Движейки се безшумно, тя събра дрехите си - подплатата, корсета, бикините... къде се бяха дянали бикините й?

Тя се закова на място и изненадано погледна надолу. От вътрешната страна на бедрата си усети топла струйка - кръв. От там, където той бе проникнал в нея.

-Ела при мен - каза Бъч и Мариса едва не изпусна дрехите на пода.

-Аз... не знаех, че си буден.

Той протегна ръка и тя се приближи. Когато стигна до него, Бъч обви ръка около крака и придърпа едното й коляно върху леглото. После се приведе напред и тя неволно изохка, усетила езика му от вътрешната страна на бедрото си. С плавно, топло движение, езикът му се плъзна до сърцевината й и целувайки я, изтри и последните следи от девствеността й.

Мариса се зачуди откъде ли бе научил този обичай. Не можеше да си представи хората да го правят с жените, чиято девственост отнемат.

Докато за нейната раса това бе свещен момент между двама партньори.

Мариса усети, че отново й се доплаква.

Бъч я пусна и се опъна на леглото, като я наблюдаваше с непроницаем поглед. По някаква причина, Мариса се почувства съвсем гола, въпреки че притискаше подплатата към гърдите си.

-Облечи халата ми - каза той.

-Къде е?

В дрешника. Виси на вратата.

Мариса го послуша и неловко нахлузи тъмночервения халат, пропит с неговото ухание. Тежката коприна се спусна до пода и покри стъпалата й, коланът беше толкова дълъг, че спокойно можеше да я опаше поне четири пъти. Тя погледна съсипаната рокля на пода.

-Остави - каза Бъч. - Аз ще я изхвърля.

Мариса кимна. Отиде до вратата. Сложи ръка на бравата.

Какво ли можеше да каже, за да оправи нещата? Струваше й се, че е оплескала всичко - първо нуждата й от кръв беше вкарала клин между тях, а сега и сексуалната й непълноценност бе излязла наяве.

-Всичко е наред, Мариса. Върви си. Не е нужно да казваш нищо.

Тя наведе глава.

-Ще те видя ли на Първото хранене?

-Аха... става.

Като в мъгла, Мариса излезе от къщата за гости и пое към имението. Когато един доген отвори вратата на вестибюла, тя повдигна полите на халата, за да не се спъне... и се сети, че няма с какво да се преоблече.

Време беше за разговор с Фриц.

Откри го в кухнята и го помоли да й покаже пътя до гаража.

-Дрехите си ли търсите, господарке? Мога да ви донеса някои неща.

-Предпочитам сама да си извадя каквото ми трябва - каза тя. Фриц хвърли притеснен поглед към една врата вдясно и Мариса се насочи натам. - Обещавам да те извикам, ако ми потрябваш.

Икономът кимна, все така загрижен.

Когато пристъпи в гаража, Мариса се закова на място, чудейки се къде, по дяволите, беше попаднала. В просторния гараж нямаше нито една кола. Защото нямаше място. Мили Боже... колко много сандъци! Сандъци, сандъци, сандъци... Не, не сандъци. Ковчези? Какво беше това?

-Господарке, нещата ви са ето тук - обади се Фриц зад нея почтително, но твърдо, деликатен намек, че всички тези дървени сандъци не й влизат в работата. - Бихте ли ме последвали?

И той я отведе до куфарите и кутиите й.

-Сигурна ли сте, че не искате да отнеса няколко рокли в стаята ви?

-Да - отвърна Мариса и улови ключалката на един от луксозните си куфари. - Би ли... би ли ме оставил сама?

-Разбира се, господарке.

Тя изчака, докато вратата се затвори зад гърба му, отключи куфара и го отвори. Купища рокли, пъстроцветни и пищни, изскочиха навън. Мариса се видя облечена в тях - на заседанията на Съвета, на баловете, на официалните вечери, давани от брат й...

... и усети как я полазват тръпки.

Отвори следващия куфар. И още един. Накрая - и последния. След това се върна на първия и отново го прерови. После пак се зае с другите. И пак.

Това беше абсурдно. Какво значение имаше какво ще облече?

„Просто избери нещо!“

Тя се пресегна и извади... Не, това носеше първия път, когато се нахрани от Ривендж. Ами тази? Не... с тази рокля беше облечена на партито за рождения ден на брат си. Ами тази...

Гневът избухна в нея като пожар. Заля я като огнена вълна, лумна в тялото й и накара кръвта във вените й да закипи. Тя грабна първите попаднали й рокли и ги издърпа от подплатените им закачалки, търсейки поне една, която да не събужда спомени за безропотно покорство, за безсилие, за пленничество в клетка от коприна. Отиде до следващия куфар и във въздуха полетяха още дрехи, ръцете й дърпаха рокля след рокля, разкъсвайки фините материи.

Сълзи бликнаха от очите й, но тя ги изтри нетърпеливо, после пак... докато вече не виждаше нищо и трябваше да спре. Избърса лицето си, отпусна безсилно ръце и остана да стои така, неподвижна насред пъстроцветната бъркотия в краката й.