Сребърниците

Лабораторията за изследване на ръкописи представляваше дълго помещение. На четири метра зад неносещата стена при вратата се криеше задна стаичка с етажерки, шкафове картотеки, сейфове и холна гарнитура, като мястото наподобяваше кабинка. В отсрещния край на лабораторията имаше прозорец и етажерка с шкафове. На тавана примигваше неонова лампа. По нищо не личеше, че в тази лаборатория се изследват едни от най-големите антикварни богатства в света. Дървено бюро, алуминиев плот, устройство, което следеше температурата и влажността на въздуха да не се променят, и няколко инструмента, които се използваха кой знае за какво и приличаха на уреди за мъчения. Така погледната, лабораторията можеше да се използва и от охранителя в училище „Грефсен“. Или да служи за зала за аутопсии. Върху алуминиевия плот беше оставена толкова голяма и дебела книга, че на теория би могла да съдържа всичките ни познания за света. Имаше кожена подвързия, а ъглите ѝ бяха подсилени с позлатен метал.

Върху бюрото беше оставен старомоден календар от онези, при които трябва да обръщаш на нов лист всеки ден. Все още показваше петъка, в който бе умрял Рицо. Катерина проследи погледа ми и обясни, че от полицията са снимали листа. Рицо беше отбелязал с химикалка върху него „CA 20“, след което бе подчертал написаното с дебела линия. Снимах го с телефона си. Около 2041 какво? Час? Шифър? Попитах Леонардо и Катерина дали знаят какво означава написаното. И двамата нямаха представа. Върху жълти самозалепващи листчета, залепени за бюрото, Рицо беше оставил напомняния, които явно са били предназначени за него.

На едното листче пишеше: „Обади се на И. относно Ю.“.

И.? Ю.?

На друго пишеше: „Провери П. П.“.

П. П.?

Леонардо и Катерина застанаха от двете страни на алуминиевия плот.

— Възможно ли е Рицо да е скрил пергаментите преди злополуката? — попитах аз.

Бих могъл да кажа „убийството“, но това звучеше толкова безчувствено.

Двамата разпериха ръце в такъв унисон, че човек би си помислил, че са се упражнявали.

— Най-естествено би било да ги скрие тук, в лабораторията — отбеляза Леонардо.

— В сейфа — добави Катерина.

— Но ние, разбира се, ги търсихме — обясни Леонардо, поглеждайки към сейфа.

— От полицията също преровиха наоколо — вмъкна Катерина. — Тук няма нищо.

— Декорираният сребърен цилиндър, в който бяха пергаментите, все още е в сейфа — добави Леонардо.

— След като Самуел ги подсигури и разви, ги пресира между две стъклени повърхности — обясни Катерина, кимвайки към стъклените повърхности, оставени върху една работна маса.

— Възможно ли е да е скрил писмото вкъщи? — попитах аз.

— Едва ли — отсече Леонардо. — Никога не носим пергаментите вкъщи.

— Пергаментите, хартията и папирусите са чувствителни към въздействието на външни фактори — обясни Катерина. — Температурни промени. Светлина. Влажност на въздуха.

— Значи, ако е скрил пергаментите, го е направил някъде тук, в библиотеката?

Отново онова синхронно разперване на ръце.

— Всичко е възможно — съгласи се Катерина.

Леонардо заяви:

— Немислимо е да е пъхнал тези крехки пергаменти сред някакви случайни книги в библиотеката.

— Ами в кутия в банков трезор?

Двамата направиха физиономии, които сигурно означаваха „едва ли“.

— Има едно нещо — каза Леонардо.

Катерина извади петриева чиния от едно чекмедже. В нея имаше малко парче тъкан.

— Това е пробата от пергамента, която Самуел взе за радиовъглеродното датиране — обясни Катерина.

— Предложихме на полицията да я вземат, но не им трябвала. Повече се интересуват от смъртта на Самуел, отколкото от пергаментите.

— Тъй като не знаем кой е наел Самуел, не бяхме сигурни на кого да я предадем — каза Катерина и вдигна петриевата чиния. — Можете ли да поемете отговорността за нея?

— Ще я препратя на МНД — съгласих се аз.

Вгледах се внимателно в малкото парче в затворената чиния, сякаш чрез дадения ми свише зорък поглед щях да успея да открия нещо.

Катерина извади едно червило от твърд хартиен плик с логото на „Ив Сен Лоран“.

— Ето — каза тя, — сложете я тук.

Благодарих ѝ и прибрах чинията в плика.

До срещата ми с полицейски следовател Джорджо Ломбарди, който ръководеше разследването на убийството, оставаше още половин час. Попитах дали биха ми показали къде е умрял Самуел Рицо.

Двамата си размениха погледи.

— Разбира се — съгласи се Леонардо.

— Но за целта ще трябва да заобиколим комплекса — обясни Катерина.

Аз ги погледнах учудено.

— Нима Рицо е избягал от библиотеката, заобиколил е комплекса и е влязъл в капелата, без никой да го забележи? Доколкото разбрах, е минал през коридор в подземията.

— Познаваше коридорите — обясни Леонардо.

— А ние — не — обади се Катерина, след което се приближи до един шкаф в дъното на лабораторията и отвори една врата. Зад нея видях тесни и тъмни стълби. — Водят към подземията, тоест старите части на сградата — обясни тя с тон, от който загубих всякакво желание да минавам оттам.

— Библиотеката е била построена през XVI век върху манастир — каза Леонардо.

Катерина погледна надолу към стълбите.