Сребърниците

Служителката на рецепцията в хотела ми даде пощенски плик с въздушни мехурчета, върху който написах Уилям Макнамара като получател. После сложих петриевата чиния с пробата от пергамента в него, залепих го и помолих жената веднага да го изпрати по FedEx. Накрая изпратих съобщение на Уилям, за да го предупредя да очаква пробата.

Клечките за зъби си бяха на мястото, когато отворих вратата на стаята си. Това поне беше нещо. Подремнах за около половин час. Щом се събудих, си проверих имейла. Никакъв отговор от мъжа или жената, които бяха писали на МНД. Взех си бърз душ, което не беше съвсем лесно, тъй като трябваше да пазя равновесие в животозастрашаваща вана с хлъзгаво кръгло дъно.

Опитвах се да проумея споделеното от Джорджо Ломбарди относно това, че вече имали заподозрян. Който нямал нищо общо с писмото. Това какво означаваше за моята задача?

Излязох от хотела и бързо тръгнах към Пиаца дела Синьория в търсене на ресторант, в който да вечерям. На няколко пъти ме обземаше чувството, че ме преследват. Стори ми се, че един мъж, застанал на съседната на хотела улица, внимателно ме наблюдава. Въобразих си, че ме преследва, но щом спрях рязко и се обърнах, една млада жена се блъсна в мен и побягна нататък. Измърморих sorry и scusa42, а тя се спаси, изчезвайки сред група корейски туристи.

Виждал ли съм я преди? Една от тях ли е?

„За бога, Бьорн“ — промърмори татко.

Засрамено се замислих, че трябва да проверя дали съм взел всички лекарства, които личният ми лекар ми беше изписал, за да държа бурното си въображение под контрол.

Насладих се на вкусна вечеря. Сам. После се отбих в един пъб и изпих чаша бира. Сам. Вече се здрачаваше, когато тръгнах обратно към хотела. Сам. Будният ми поглед непрекъснато търсеше познати лица. Но не разпознавах никого.

„Ето, видя ли?“ — обади се татко и се усмихна.

Мислеше, че си въобразявам.

7

Мъж.

В стаята ми.

В съня си тъкмо се бях покатерил на ябълковото дърво в градината. Летен ден в края на юни с топъл вятър и ярко слънце. Пастрокът ми ме повика: „Белтьо!“. Слънчевата светлина ме заслепяваше. Wake the fuck up!43 Събудих се. Рязко и брутално. След секунда вече бях напълно буден. Несръчно взех очилата от нощното шкафче и си ги сложих.

Някакъв мъж се беше надвесил над мен. Носеше скиорска маска. В едната ръка държеше телефон с включено фенерче. В другата — револвер.

— Къде е? — попита той.

Американец. Дрезгав глас.

— Кое къде е? — проплаках аз.

— Писмото.

„О, боже, писмото.“

— Не е у мен.

Той отиде до вратата и пусна лампата. Аз стиснах очи.

— Погледни ме — нареди ми той.

Направих го, мижейки с очи.

Той насочи револвера към мен.

— Къде е?

— Не знам!

— Днес го взе.

— Взел съм го?

— От библиотеката.

— Това не беше писмото, а проба.

— Какво?

— Проба от пергамента. За да се определи възрастта му чрез радиовъглеродно датиране.

— Покажи ми я!

— Изпратих я по FedEx.

— Кога?

— Тази вечер.

— Докъде?

— МНД.

— Кой?

— Международното научно дружество. В Лондон. За тях работя. Ще направят радиовъглероден анализ на пробата.

Той седна на леглото. Дъхът му беше неприятен.

— Лъжеш.

Виждах очите му през дупките в скиорската маска. Сякаш бях срещнал диво животно насред саваната.

— Предаде ли писмото?

— Нямам никакво писмо.

— Или ще го отнесеш обратно в Лондон рано сутринта?

Той бавно пъхна дулото на револвера в устата ми. Аз я отворих широко, за да предпазя зъбите си. Леденостуденият метал имаше вкус на смазка и желязо.

— Къде. Е. Писмото?

Простенах. Езикът ми се заклещи в дулото. Не можех да отговоря. Той пъхна дулото още по-навътре. Доповръща ми се.

— Последен шанс: Къде. Е. Писмото?

Той извади револвера от устата ми. Отново ми се доповръща.

— Къде е?

— Повярвайте ми, не знам.

— Къде е?

— Казвам истината. Не знам.

— Къде е?

— Това беше проба!

8

Не можех да заспя. Дори след две приспивателни.

Мъжът си беше тръгнал. Ужасяващото преживяване обаче все още ме държеше като внезапен, силен пристъп на треска.

Да се обадя ли на полицията? Повечето биха го направили. Но не и аз. Нямах сили за това. Знаех какво ще стане.

Нищо.

Много шум. Дълги разпити. Но без никаква полза. Никога нямаше да намерят мъжа, който влезе с взлом в стаята ми. Въоръженият американец, търсещ пергаментите, беше професионалист. Човек, който просто изчезваше. Без да оставя следи.

Замислих се дали да не се обадя на инспектор Ломбарди, но реших да не избързвам. Щях да му разкажа по-късно. Какво би могъл да направи?

Към шест часа станах и взех дълъг душ. В девет се обадих на Ломбарди и му разказах за мъжа. Той искаше да изпрати патрулка, но успях да го разубедя.

9

Първата жена, която обикнах, се казваше Грете. Объркано младежко увлечение. Беше професор по археология, а аз — студент. Бе твърде възрастна за мен. Никога не откликна на чувствата ми, но станахме добри приятели. Много години по-късно седях край смъртното ѝ легло. Някога изпитвала ли е нещо повече от приятелска привързаност към мен?