Сребърниците

На една пейка пред хотела седеше млада жена, погълната от езотеричните мистерии в телефона си. Стори ми се позната — не се ли блъсна тя в мен вчера? Какъв беше шансът да се натъкнеш на един и същи човек два поредни дни в град като Флоренция? Доста голям. Или може би само приличаше на онази жена?

Щом се върнах в хотела, веднага се качих до стаята си. Клечките за зъби лежаха на пода пред нея. Камериерката? Едва ли. Табелката с надпис „моля, не безпокойте“ все още висеше на дръжката на вратата. Клечката под ключалката на куфара също беше паднала. Не разбирах какво търсят. Бързо слязох долу до рецепцията. Чрез заплахи, че ще се обърна към вестниците, и обещание за банкнота от десет евро успях да накарам служителката да ми покаже записите от охранителните камери в коридора. На тях се виждаше непознат мъж. Същият като онзи от снощи? Суичър с качулка, шапка с козирка и слънчеви очила. Неразпознаваем. Приближи се до вратата на стаята ми, в продължение на около три секунди човъркаше в ключалката с шперц и накрая влезе вътре. Само след минута излезе. Как беше успял да прерови вещите ми за толкова кратко време? Дали беше възможно да е един от онези двамата, които са били в „Библиотека Медичи Лауренциана“ петък вечерта? Може би. Помолих служителката на рецепцията да ми покаже записите от снощи. След това превъртяхме назад до минутите преди да ме нападнат в стаята ми. Според записите мъжът се беше появил откъм стълбите. Единственият човек, на когото служителката трябваше да отвори вратата на хотела, беше една клатушкаща се дама на четиресет и няколко години. Това означаваше, че нападателят или е влязъл през някакъв заден вход, или е гост на хотела.

Служителката ми даде друга стая. След като си преместих вещите, се обадих на инспектор Ломбарди.

— В стаята ми пак е влизал чужд човек — съобщих му аз.

— Да не би да е била камериерката? — предположи той.

Разказах му за записите от охранителните камери. Той не каза нищо. Абсолютно нищо.

— Мъжът не може да бъде разпознат — добавих аз. — Виждал съм го само за няколко секунди навън на улицата. Мисля, че и една млада жена ме преследва.

— И смятате, че двамата ви преследвачи имат нещо общо с убийството на Самуел Рицо?

По тона му си личеше колко скептично е настроен.

— С писмото! Нали затова съм тук.

— Така е — съгласи се той. По тона му долових как удължавам списъка му с приоритетни задачи все повече и повече. Обеща да ми прати няколко криминалисти, за да проверят за следи.

— Имам едно предложение — заявих аз.

— Не се и съмнявам.

— Взели сте записите от охранителните камери извън библиотеката.

— Разбира се.

— А от камери от пресечките около нея?

Това, че не ми отговори веднага, предполагаше, че или не се е сетил за това, или не го е счел за нужно, или не иска да ми каже.

— Както ви казах, вече имаме снимки на двамата заподозрени — заяви той.

— Неясни и неизползваеми снимки. Ако вземете записите от съседните улици, може би ще попаднете на по-добри.

Пак същото колебание.

— Ще проучим въпроса.

— Съпругата на Рицо ми каза, че телефонът му е у вас. Проверихте ли на кои номера е звънял, или кои са звънели на него в дните преди смъртта му?

— Белтьо, ние не се правим на полицаи.

— Бихте ли могли да ми кажете чии са тези номера?

— Защо се интересувате от това?

— Може би съответните хора имат нещо общо с писмото.

— Съжалявам, но този списък е поверителен. Ако излезе нещо интересно във връзка с писмото, ще ви потърся.

Той обеща да проучи останалите гости на хотела. Обясних му, че заминавам с влака за Рим рано сутринта. Долових облекчение в гласа му, когато ми пожела лек път.

След като приключихме разговора, посетих един уебсайт за теолози и започнах да търся най-големите експерти по Юда в света. Много от тях бяха в САЩ, но намерих двама, които се намираха в Рим: кардинал Фелипе Сантош от Ватикана и професор Изабела Конти от „Грегориана“45.

Телефонът ми иззвъня. Италиански номер.

— Si? — отговорих аз.

Топъл женски глас каза:

— Професор Бьорн Белтьо?

— Si.

— Buon pomeriggio — официално ме поздрави тя (добър ден). — Казвам се Изабела Конти. Професор съм по теология в Папския григориански университет в Рим.

Според речниците апофения означава склонността да улавяш значими модели сред случайни набори от данни. Карл Густав Юнг е твърдял, че синхроничността представлява едновременно протичащи събития без причинно-следствена връзка, които въпреки това са свързани.

— Тъкмо четях за вас — озадачено успях да кажа аз.

— Така ли?

— Потърсих в „Гугъл“ изследователи, които са специалисти по Юда Искариот.

— О! — възкликна тя.

— Защо се обаждате?

— Във връзка с ръкописа от гроба на Ириней.

— Така ли?

— Ох, професоре, не знам на кого да се доверя в тези времена.

— Кои времена?

— Можете ли да дойдете в Рим?

Всички пътища водеха дотам, но не разбирах защо пита.

— Предпочитам да говорим лице в лице — обясни тя.