Сребърниците

Първото, което ми направи впечатление, когато Ариана Рицо ми отвори, беше това колко много прилича на Грете. Имаше дълга кестенява коса и дълбоки, топли кафяви очи. Изглеждаше на петдесет и няколко години, като Грете, когато се влюбих в нея.

„Забрави — посъветва ме татко, — просто забрави още сега.“

Притеснявах се от мисълта за срещата със задавена от плач вдовица, потънала в огромна скръб. Не знаех как да се държа с неутешими хора. Ариана Рицо обаче изглеждаше по-скоро като жена, осъзнала сериозността на положението, отколкото като задавена от плач вдовица. Леко ми се усмихна и ме пусна да вляза в антрето.

— Моля, приемете моите най-искрени съболезнования — официално казах аз.

— Благодаря.

— Сигурно сте преживели шок — механично отбелязах аз.

— Благодаря — повтори тя. Снизходително.

Един мъж дойде при нас в антрето.

— Карло Алтомаре — представи се той.

— Белтьо.

— Добър приятел — обясни Ариана Рицо.

— Опитвам се да помагам на Ариана, доколкото мога — добави той.

— Не знам дали ще мога да ви помогна — заяви тя, докато закачваше якето ми на закачалката. — Изобщо не съм запозната с работата на Самуел като цяло и по-специално с пергаментите.

Реещите се из всекидневната прашинки блестяха на фона на сутрешната слънчева светлина, която нахлуваше през прозорците. На масата там Ариана Рицо беше сложила кана с кафе и купа с бисквити. Наля ми една чаша, без да пита дали искам.

— Извинете, че ви се натрапвам — рекох аз. — Но е от голямо значение за историята и науката да намеря писмото, върху което е работил.

— Никога не обсъждахме работата си.

— И все пак…

— Едва говорехме за каквото и да било — добави тя и леко се засмя.

— Така е понякога в брака — вмъкна Карло Алтомаре.

Ариана Рицо му се усмихна набързо.

— Палеографията е тясна област — отбеляза после тя. — Аз самата съм куратор в „Уфици“44.

— От колко време сте женени? — попитах от любезност.

— Скоро ще станат двайсет и пет години. Имаме двама синове, като и двамата вече се изнесоха.

— Такъв е животът — отбеляза Карло Алтомаре.

Аз отпих от кафето.

— Както ви обясних по телефона, наеха ме да намеря писмото.

— Не знам нищо по въпроса.

— От полицията, разбира се, са ви потърсили, нали така?

— Дойдоха в неделя. Но писмото, изглежда, не ги интересуваше особено.

— Сигурно разследват главно трагичната смърт на Самуел — обади се Карло Алтомаре.

Ариана Рицо погледна през прозореца. Отпихме от чашите си. Тя побутна купата с бисквити към мен и аз се почувствах длъжен да си взема една.

— Възможно ли е Самуел да е донесъл писмото вкъщи? — попитах после. — И да го е скрил?

— Не мога да си представя такова нещо — отсече тя и прехапа долната си устна. — Беше съвсем наясно колко крехки са старите пергаменти и документи. Така че — не, съмнявам се.

— Тогава къде би го скрил?

— В кабинета си, предполагам.

— Има кабинет вкъщи?

— След като по-големият ни син се изнесе, превърнахме стаята му в общ кабинет. С годините стана негов.

Долових раздразнение.

— Мога ли да го огледам?

Тя ми показа кабинета. Етажерки с книги до стените, обикновено бюро със старомоден настолен компютър.

— От полицията претърсиха ли наоколо? — попитах аз.

— Сигурно са надникнали.

— Само толкова ли?

— Търсете на воля — подкани ме тя и ме остави.

Това и направих. Но не намерих нищо. Изваждах случайни книги, в случай че е сложил пергаментите зад някоя от тях, което, разбира се, се оказа напразно. Седнах на офис стола зад бюрото и отворих чекмеджетата. Прелистих купчините листове, бележки, принтирани страници и списания.

Чух сигнала за получено съобщение на телефона си. Уилям Макнамара ми съобщаваше, че за съжаление, в италианския компютърен клуб нямало охранителни камери.

Провикнах се, за да попитам Ариана Рицо дали мога да включа компютъра.

— Правете каквото искате — отговори тя откъм всекидневната.

На компютъра му отне няколко минути да се събуди. Дори не ми поиска парола. Иконките на десктопа се появиха една по една. В папката намерих файл, в който ставаше въпрос за Юда. Прочетох набързо текста, но звучеше като най-обикновен теологичен преразказ, а и беше на две години. Кликнах върху иконката на Gmail. В кутията на Рицо имаше 1535 имейла. Беше прочел 734 от тях. Отворих прочетените имейли от седмицата преди смъртта му. Владеех италиански достатъчно добре, за да разбера, че повечето от тях не ме интересуват. Един обаче привлече вниманието ми. Изпратен от някой си Suora75.

„Страшно вълнуващо! — пишеше той. — Трябва да помолиш Козимо за помощ! Но внимавай, скъпи, много хора знаят, че писмото е у теб“.

Козимо?

Да внимава?

Скъпи?

Отидох във всекидневната. Ариана Рицо и Карло Алтомаре седяха на дивана.

— Знаете ли кой е Suora75? — попитах аз.

Тя ме погледна безизразно.

— Телефонът му у вас ли е?

— От полицията го взеха.

10

Козимо.

Докато вървях обратно към хотела, размишлявах кой е той и защо Самуел Рицо би имал нужда от помощта му.

И кой беше Suora75?