Средното царство

Чен се обърна и му се усмихна окуражително. На мътната светлина отгоре лицето на Джиян изглеждаше по-изпито от обикновено, бузите му — много по-хлътнали. Розовата светлина го караше да изглежда почти демоничен, а в студените му черни очи се отразяваха две малки червени точки. На Чен му идеше да прихне, като го погледна. Какви нежни черти имаше само; какви мънички, добре оформени уши! Колко ли се е радвала майка му на тези уши — отдавна, когато Джиян все още е имал майка.

Отмести поглед — тази мисъл го отрезви. Точно затова сме тук — осъзна той — и чакаме и знаем, че движението и шумът ще спрат. Ако имаше кого да обичаме, никога нямаше да се забъркаме в това. Тук сме, защото си нямаме никого. Нищо не ни свързва с този свят.

Чен запази тези си мисли за себе си; като добър КУАЙ се бе научил да се прави на тъп. И това, като всичко друго, си беше оръжие. Бяха го научили да позволява на враговете си да го подценяват и винаги да си има нещо в запас. И най-накрая — да не си създава никакви приятели.

Шумът отпред затихна. Изчака за по-сигурно, после отново започна да се придвижва към изходния тунел, опипвайки стената с дясната си ръка. Усещаше как Джиян го следва плътно, с мълчаливо доверие.

* * *

Министър Лу се протегна на стола й опъна крака. Беше почти време за лягане, но първо щеше да се топне в басейна и да се поохлади. Щом се изправи, заместниците му мигом станаха на крака. Той им направи знак отново да седнат.

— Моля ви, господа, не прекъсвайте разговора си заради мен.

Мина между тях, приемайки поклоните им, после слезе по трите стъпала, заобиколи лакирания параван и вече бе в другата част на купола. Тук имаше миниатюрен басейн — след горещината в солариума хладните му, дълбоки до гърдите води действаха освежително. От трите страни бе обкръжен с храстчета и малки дървета в саксийки, а от тавана висеше изящна продълговата клетка, в която пееха дузина птички.

Щом застана на ръба на басейнчето, двама прислужници се втурнаха да му помогнат да се съблече, после застанаха отстрани с почтително сведени глави и с дрехите му в ръце, а той се отпусна във водата.

Беше само от няколко мига във водата, когато чу шляпането на приближаващи крака. Беше Лао Джен.

— Мога ли да ви направя компания, ваша светлост?

Лу Кан се усмихна:

— Разбира се. Влизай, Джен.

Лао Джен бе с него най-отдавна и беше най-довереният му съветник. Освен това имаше доста връзки — дочуваше много неща, които иначе биха минали покрай ушите на министъра. Жена му произхождаше от едно от най-важните низши семейства и току му подхвърляше по някоя сочна височайша клюка. Той пък ги предаваше на четири очи на Лу Кан.

Лао Джен хвърли своето ПАУ и слезе по стълбите във водата. За миг двамата плуваха отпуснато един срещу друг. После Лу Кан се усмихна.

— Е, какво ново, Джен? Със сигурност имаш какво да ми кажеш.

— Е… — започна Джен тихичко, така че да стига само до ушите на министъра. — Като че ли тази днешната работа с Леман е само мъничка част от всичко. Нашите приятели дисперсионистите тъкмят къде-къде по-мащабни неща. Май са образували някаква фракция — група за натиск — в Камарата. Говори се, че ги подкрепят повече от 200 представители.

Лу Кан кимна. Беше дочул нещо подобно.

— Продължавай.

— Нещо повече, ваша светлост. Май смятат да настояват да се възстанови програмата за космически полети.

Лу Кан се разсмя. После понижи глас.

— Сериозно ли говориш? Програмата за космически полети? — поклати смаяно глава. — Че тя е мъртва от век и нещо! Каква ли е задната им мисъл?

Лао Джен се гмурна, после изскочи отново навън и прокара длан по косата си.

— Това е логичният завършек на тяхната политика. В края на краищата те са дисперсионисти. Искат пространство за дишане. Искат да се освободят от Града и неговите управници. Политиката им няма смисъл, освен ако няма накъде да се разпръснат.

— Аз винаги съм гледал на тях по друг начин, Джен. Винаги съм си мислел, че тия техни приказки за пространство за дишане са само политическа маска. Пазарлък. И всичките тия глупости за заселване на колонизираните планети също. Никой, който е с всичкия си, не би поискал да живее там. Че то ще трябват хиляда години за тая колонизация! — той изсумтя и пак разтърси глава. — Не, Джен, всичко това е просто завеса. Нещо, което да отвлича вниманието от истинската им цел.

— А каква е тя, ваша светлост?

Лу Кан се усмихна едва-едва — Лао Джен бе започнал да говори като него.

— Те са ХУН МАО и искат да управляват. Според тях ние, ХАН, сме си присвоили тяхното естествено право да контролират съдбата на Чун Куо и искат да видят в ролята на подчинени нас. Толкова. Всичкото това за звездите и за завладяването на планети са пълни глупости — същите детински идиотщини, с които бяха пълни умовете им, преди ние да ги изчистим.

Лао Джен се разсмя.

— Ваша светлост е прозрял всичко. И все пак аз…

Той млъкна. И двамата мъже се изправиха във водата и извърнаха глави. Ето, пак отекна — силно думкане по външната врата на солариума. После се чу глъчка.