Средното царство

Лу Кан се усмихна и отмести поглед — цялата му осанка се промени, той се отпусна. Имаше репутацията на скрупульозно справедлив човек, безупречно честен и неподкупен. Но това не означаваше, че го харесваха. Назначаването му преди три години бе изненадало някои, които смятаха семейните връзки на даден човек за по-важно качество от честността или кадърността. Въпреки всичко Лу Кан се бе оказал добър избор за министър, отговорен за прилагането на Декрета.

Докато подчинените му си говореха помежду си, Лу Кан се бе облегнал назад и размишляваше над по-раншните събития от деня. Не го изненадваше това, че има хора, които искат да подкопаят постановленията на Декрета. Така си беше от цели 114 години насам, откакто този документ съществуваше. Онова, което го безпокоеше повече, бе растящото нахалство на онези, които си мислеха, че знаят всичко най-добре и това им дава правото да променят съществуващия ред. Тези ХУН МАО нямаха чувство за мярка. Никакво чувство за ЛИ. За УМЕСТНОСТ.

Проблемът всъщност беше расов. Културен. Макар да бе изминал повече от век от основаването на Чун Кус и Триумфа на културата ХАН, за хората от европейско потекло — ХУН МАО, или „червенокосите“, както ги наричаха всички — светогледът на ХАН все още изглеждаше неестествен; в най-добрия случай върху по-грубия им, по-нестабилен темперамент бе присаждана повърхностна изтънченост. 3000 години цивилизация — това беше наследството на ХАН. Какво можеха да направят срещу него тия чужденци с големите си носове?! Шест века хаос и лоша дисциплина. Войни и пак войни и накрая — пълно поражение. Поражение от такъв мащаб, че караше предишните им войни да изглеждат като оазиси на спокойствието. Не, те можеха да изглеждат като ХАН — да се обличат, да говорят, да се държат като ХАН, — но под всичко това си оставаха варвари. Неоконфуцианството бе вкоренено съвсем плитко в неплодородната почва на тяхната природа. В сърцата си те продължаваха да си бъдат същата себична, материалистична, индивидуалистична порода, каквато са си били винаги; главната им мотивация бе алчността, а не дългът. Толкова ли е изненадващо тогава, че хора като Леман и Бердичев не успяваха да проумеят колко необходим е Декретът?

Промяна — това искаха. Промяна на всяка цена. И тъй като Декретът за технологичен контрол бе главният начин на Седемте за предотвратяване на промяната, всеки път някой се опитваше да подкопае точно Декрета. Лу Кан се облегна и се втренчи високо над главата си в покрива на купола. Двете големи арки на солариума се срещаха в огромен кръгъл плафон, разполовен от змиеобразно 8 на две части — бяла и черна. ИН и ЯН, помисли си той. Равновесие. Тия западняци никога не можеха да го проумеят. Наистина не. Не така, че да се просмуче и в костите им. На тях все още им изглежда като някаква езотерична игра, а не като самия живот както на нас. Промяната — празноглавата гонитба на новото — бе истинският враг на цивилизацията.

Той въздъхна, облегна се надясно и се вслуша — и веднага се превърна в център на разговора.

„Свестни хора са — помисли си той, докато гледаше лицата им. — ХАН — всички до един. Хора, на които бих могъл да поверя дори живота си.“

Прислугата сновеше между тях — неми полуидиоти, които разнасяха подноси с ЧА и хапки. Евнуси марка ДЖЕН СИН, получовеци в много повече от един смисъл. И все пак те бяха по за предпочитане пред подобните на Леман и Бердичев.

Сега говореше Ян Лай — думите, изричани с теноровия му глас, по странен начин отразяваха мислите на Лу Кан.

— Това е болест, плъпнала по цялото ново поколение. Нещата са се променили, казвам ви. Те не са като бащите си — солидни хора, на които може да се разчита. Не, те са невъзпитани грубияни, всички до един. И си мислят, че могат да си купят промяна.

Лу Кан протегна бичия си врат и кимна.

— Липсва им уважение — обади се той.

Разнесе се одобрително мърморене. Ян Лай се поклони, после му отговори:

— Вярно е, господарю. Но нали те не са ХАН. Никога не биха могли да бъдат ЧУН ЦУ. Те нямат ценности. А и вижте ги как се обличат!

Лу Кан се усмихна и отново седна. Макар и още да нямаше четиридесет, вече бе започнал леко да оплешивява. Бе наследил външността на баща си — набито тяло, започнало отсега да пълнее в кръста и в раменете — и също като баща си никога не намираше време за гимнастика. Усмихна се — знаеше как им изглежда. „Не съм суетен — помисли си той. — Всъщност, ако бях, бих лъгал себе си. И все пак ме уважават.“

Не, не беше външният облик това, по което трябваше да се преценява даден човек, а по вътрешните му качества; качества, които ръководеха всяко негово действие. Баща му, Лу Чун-И, бе роден прост човек и въпреки това се бе оказал достоен и бе назначен от Ли Шай Тун за министър през първите години от неговото царуване. Преди това Лу Кан бе получил най-високото възможно образование и още от ранно детство се бе научил как се служи. Сега той на свой ред беше Министърът на ТАНГА. Отново се огледа доволно. Не, тук нямаше и един човек, който да не го признава за свой господар.