Средното царство

Щом наближиха купола, Джиян забави ход и се огледа. Сега луната бе много ниско, точно отдясно над тях. Осветени от нея изглеждаше, че сякаш тичат по повърхността на гигантски ледник.

— Завий наляво — прошепна той на Чен. Но нямаше нужда. Чен вече заобикаляше купола на път към шахтата. Негова работа беше да я варди, докато Джиян си върши работата.

Джиян спря и погледна дракона на китката си. Времето сега решаваше всичко. Имаше четири минути, за да се изкатери по външната стена, после — по три минути на парче, за да постави и заложи и четирите заряда. Оставаха девет минути, за да се вмъкне в шахтата и да избяга. Ако всичко потръгнеше добре, щеше да е лесно.

АКО ВСИЧКО ПОТРЪГНЕШЕ ДОБРЕ. Джиян пое дълбоко въздух и се стегна.

Коленичи и бръкна зад себе си. Лекият товар бе закрепен на гърба му с четири щипки. Пръстите му внимателно освободиха щипките и откопчаха увития в плат пакет. Внимателно го постави в скута си и с предпазливи, добре тренирани движения разгъна тънките гънки на плата.

Четирите обръча, големи колкото чинии, бяха свързани здраво с жица, дебела колкото косъм. На цвят бяха матово бронзови, без никакви следи освен на едно място — сякаш дебелите колкото пръст корди се съединяваха една с друга като змии, поглъщащи опашките си. Бързо и внимателно той развърза възлите и раздели обръчите на две купчини върху бедрата си. Бяха топли на пипане, сякаш бяха живи. С леко трепване надяна двата на лявата си ръка и внимателно ги нагласи на рамото си. После направи същото и с другите два — на дясното рамо.

Пое дълбоко дъх и отново се изправи. Чен не се виждаше — беше зад купола. Джиян бързо притича към основата на постройката, подпря се на стената и успокои дишането си. Извади котките от левия джоб на гърдите си и ги отвори с щракане. Раздели ги и ги закопча за ръцете си, възхитен от острите им като бръснач ръбове. После се заизкачва.

* * *

Лу Кан, син на Лу Чун-И и Министър на Декрета, се облегна назад в креслото и огледа поред наобиколилите го в кръг мъже. Гънките на неговото розово ПАУ висяха свободно край тялото му, а плътта му с цвят на маслина блестеше влажно на силната светлина. Лицето му бе силно, ала някак си грозно; очите му бяха твърде големи, носът му — твърде широк, ушите му — твърде увиснали. И все пак, когато се усмихнеше, лицата на дузината мъже, насядали около него, връщаха усмивката му като огледало. Точно сега обаче всички те мълчаливо се взираха в него — съзнаваха, че господарят им е ядосан.

— Говорите за настаняване, Шу Шан, но в Декрета всичко това е съвсем ясно. Ние не сме тук да тълкуваме, а да го прилагаме. Правим каквото ни се нареди, нали така?

Вляво от Лу Кан Шу Шан сведе раболепно глава. За миг задържа поглед върху него, изгаряйки от срам. Министър Лу подсмръкна и отново заговори:

— Същия този следобед при мен дойдоха двама бизнесмени — Леман и Бердичев. По време на аудиенцията си говорихме за какво ли не, но накрая те ми представиха нещо, което нарекоха „ултиматум“ — Лу Кан огледа строго обкръжилите го Младши министри. — Казаха, че определени групировки вече губели търпение. ХСИЕН ШЕН Леман дори има нахалството да твърди, че сме ги подлагали на ненужно протакане. Каза, че нашите чиновници се престаравали при прилагане на нормите на Декрета.

Насядалите наоколо мъже си размениха погледи. Никой от тях не бе пропуснал да забележи, че министърът използва думата ХСИЕН ШЕН — просто ГОСПОДИН Леман, даже не и обичайното ШИ — „почитаемият господин“, когато етикетът изискваше да се използва пълната му титла — Низш секретар. Това беше умишлена обида.

Лу Кан се изсмя остро, после гневно кимна с глава.

— Що за нахалници! Имат пари и затова си мислят, че стоят над закона! — на лицето му се изписа отвращение. — ХСИН ФА ЦАП!

Този път някои от мъжете се засмяха под мустак. Други не разбраха последните думи и погледнаха към смеещите си, за да се ориентират, после се усмихнаха сковано, сякаш бяха оценили шегата донякъде.

Лу Кан отново подсмръкна и пак се облегна леко назад.

— Извинявайте, забравих. Тук не сме само ЧИН ЦУ, нали?

Министърът се огледа. ХСИН ФА ЦАП — парвенюта. ЧУН ЦУ — благородници. Тези думи бяха на КУАН ХУА — на езика мандарин. Но не всички от наобиколилите го владееха този език. Повече от половината мъже тук се бяха изкатерили по обществената стълбица, след като бяха изучили петте класически конфуциански труда и бяха минали през система от изпити. Не ги презираше за това — напротив, гордееше се, че издига на постове хората не с връзки, а заради дадените им от природата способности. Както и да е, но понякога се получаваше неловко. Той прикова погледа си в Шу Шан.

— Стига вече за това, Шу Шан. Знаеш как се чувствам. Повече няма да говорим за настаняване. Нито пък някога ще видя тези хора още веднъж.

Шу Шан сведе глава, после срещна погледа на господаря си, благодарен за втората възможност, която му се даваше. Бе очаквал по-малко.