Средното царство

— Тия ХУН МАО имат нужда от един хубав урок — каза той и си взе една хапка със скарида от подноса върху най-близката табуретка. Глътна я, усети сладкия пикантен сос ХОЙСИН върху езика си и одобрително се оригна. — Урок по добро държание.

* * *

Джиян висеше на стената на купола като малка черна буболечка. Вече бе поставил три от обръчите. Оставаше му само да сложи и последния заряд.

Там, където се бе закрепил — едната му ръка бе вкопчена в опънатата кожа на купола, — наклонът беше относително малък. Можеше да погледне над заобления му връх и да види далечните, облени в лунна светлина върхари. Беше прекрасна нощ. Бистра като стъкло. Над него звездите сияеха като излъскани скъпоценни камъни на фона на чернотата. Толкова много звезди. Безкрайна чернота.

Погледна надолу. „Съсредоточи се — каза си той. — Нямаш време да зяпаш звездите.“ И въпреки това им хвърли последен поглед. После бързо и сръчно постави и закрепи обръча — залепи го о стената на четири места. Подръпна го внимателно, но силно.

Там, където дръпна, обръчът се разпадна — тънката нишка съединяваше главата и опашката му. Също като тънкия като тел змийски език, помисли си той. В цялата си дължина беше колкото малкия му пръст. Вече бе започнал да се навива обратно. След това краищата щяха отново да се съединят и обръчът щеше да изпрати сигнал. Когато и четирите станеха готови, щяха да избухнат едновременно в единствен, унищожителен, хармоничен акорд. И после…

Бавно, внимателно той заотстъпва надолу по все по-стръмната стена на купола. Както и всичко останало в Града, кожата му бе направена от свръхпластмаса — от „лед“. Нормален заряд би одраскал здравата като стомана, огнеустойчива кожа едва-едва, но тези щяха да я прегризат още преди да избухнат.

Тъкмо бе стигнал мястото, където куполът рязко се спускаше надолу, когато чу някакъв звук под себе си и спря. Бавно извърна глава — едва се осмеляваше да диша. Кой, в името на всички богове…?

Силуетът беше точно под него и се взираше нагоре. Щом Джиян обърна лице, ярък лъч светлина го удари в очите.

— Ей, ти! Какво правиш там?!

Джиян, заслепен за миг, отмести поглед, после отново погледна към мъжа и видя, че Чен се прокрадва зад гърба му.

Мъжът го усети и се обърна рязко. Чен измъкна ножа си. Мъжът замахна с прожектора и отби удара. Ножът на Чен изтрополи по покрива.

За миг двамата втренчиха погледи един в друг, после Чен започна да обикаля около новодошлия с предпазливи стъпки. Направи лъжливо движение и другият се дръпна. После падна на колене и заопипва за ножа си сред сенките в основата на купола.

Човекът погледна прожектора, чудейки се дали да не го използва като оръжие и да се нахвърли върху Чен. После се врътна и затича надясно — на слабата светлина се виждаше друга шахта.

— ПИЕН ХУА! — изруга тихичко Джиян. Откачи „котките“, падна от височина пет метра и се претърколи. Изправи се и се огледа.

Веднага съзря Чен вдясно — тичаше подир непознатия. Но човекът вече се спускаше в шахтата.

— Мамка му! — кресна той отчаяно, докато трескаво се опитваше да откопчае „котките“ от ръцете си. — Мамка му! Мамка му! Мамка му! — Ако това копеле задействаше алармата, отиваха си и двамата.

Вдигна поглед тъкмо навреме, за да види как и Чен изчезва надолу в шахтата.

— Бързо, Чен! — нервно измърмори той, сгъна „котките“ и ги мушна в джоба си. Обърна се назад и погледна стръмния наклон на купола, после се взря в дракон-таймера на китката си. Шест минути. Само толкова оставаха. Ами ако Чен не успее?

Преглътна сухо и се втурна към втората шахта. Сърцето му блъскаше като лудо.

— Мамка му! — продължаваше да си повтаря. — Мамка му! Мамка му!

Беше едва на 20 ЧИ от нея, когато от шахтата се измъкна някаква фигура и се обърна с лице към него.

— Ай-йя! — той рязко спря, задъхан от страх, но беше Чен. Обученият КУАИ вдигна поглед — светлината осветяваше отдолу нагоре широкото му лице и гърдите. Дъхът му се кълбеше в хладния въздух.

— Къде е?! — изсъска нервно Джиян и отново се втурна напред. — О, богове! Не си го пуснал да избяга, нали?

Чен протегна ръка надолу и издърпа мъжа за косата.

— Мъртъв е — каза той с равен глас и пусна обратно трупа. — Нямаше друг начин. Тъкмо се опитваше да отвори едно сигнално табло, когато го настигнах. Сега трябва да намерим къде да го скрием.

Джиян потръпна от облекчение.

— Слава на боговете — той се обърна и погледна купола. — Давай да се махаме. Преди да е гръмнал.

— Да — лека иронична усмивка огря широкото безизразно лице на Чен. — Останалото ще е леко. Също като бамбуковата дръжка на копието.

* * *

Прислужницата си бе отишла. Пи Чиен седеше сам в стаята. Отдавна бе изпил своя ЧА. Сега съзерцаваше 1500-годишния портрет на Хсяо Вен Ти, окачен над вратата. Беше знаменитата картина на Йен Ли Пън от свитъка „Портрети на императори“ — владетелят бе обкръжен от своите министри.