Средното царство

Джелка го чакаше до декоративното езерце. Стоеше в сянката на древна върба, хвърляше камъчета във водата и гледаше как се разбягват вълничките. Толонен спря и погледна дъщеря си — щом я видя, грейна целият. Тя стоеше гърбом към него; водопадът на косата й — същинско бяло злато — падаше по синьото кадифе на дългата й пелерина. Двамата й телохранители стояха наблизо и се оглеждаха, но щом Толонен се приближи, те бързо застанаха мирно.

При звука Джелка се обърна и щом го видя, пусна камъчетата и изтича към него; широка усмивка грееше на лицето й. Толонен я притисна към себе си, вдигна я във въздуха и затвори очи, за да усети допира на ръцете й по гърба си, мекотата на целувките й по шията си. Цяла седмица не се бяха виждали.

Целуна я по челото, после я остави на земята и тихо се засмя.

— Какво има? — усмихна му се тя.

— Просто… Ами, ти толкова бързо растеш. Скоро няма да мога да правя така, нали?

— Не… — лицето й помръкна за миг, след това отново светна. — Донесох подарък за Ли Юан и годеницата му. У Ерики е… — тя се обърна и един от двамата млади телохранители се приближи. Извади от вътрешния си джоб малък пакет и й го подаде. Тя му се усмихна благодарно, после се обърна към баща си и му показа подаръка. Побираше се в дланта й, беше опакован в яркосиня копринена хартия — цветът на късмета и сватбите.

— Какво е? — попита той и я остави да го хване за ръката. Тръгнаха обратно към двореца.

— Ще трябва да изчакаш — подразни го тя. — Сама го избрах.

Той се засмя.

— А кой ги е платил, мога ли да запитам?

— Ти, естествено — тя стисна ръката му. — Но не е там работата. Искам да е изненада, а тебе изобщо не те бива да пазиш тайна.

— Аз?! — той направи страшно гневна гримаса, после избухна в буен смях. — Ох, само не го казвай на Танга, миличко, че иначе татко ти ще остане без работа!

Тя му се усмихна лъчезарно и го удари лекичко.

— Знаеш за какво говоря. Не за големите, а за малките тайни…

Бяха стигнали до главния вход на залата. Докато прислужникът окачваше пелерината на Джелка, Толонен заразглежда малкото пакетче. Подуши го, след това го сложи до ухото си и го разклати.

— Трака…

Тя се обърна и му го взе; после му напомни:

— Недей! Много са крехки.

— ТЕ са крехки? — той я погледна с любопитство, но тя само се засмя и поклати глава.

— Само почакай. Само още мъничко…

Гласът й заглъхна — нещо зад гърба му бе приковало погледа й.

— Какво има? — попита я той направо. Изведнъж замръзна на място — бе забелязал колко е напрегнат погледът й, сякаш зад гърба му дебнеше някаква смъртна опасност.

— Просто се сетих за нещо, което каза последния път, когато генерал Ноченци беше на вечеря у нас. За многото начини да се убиват хора.

Искаше да се обърне, да се противопостави на онова, каквото и да беше то, но погледът й сякаш го приковаваше на място.

— И? — попита той. Косите му настръхнаха.

— И Ноченци каза, че най-простите начини винаги са най-ефикасни.

— И?

— Ами зад гърба ти има една маса. А на масата има нещо, което изглежда просто като поредния подарък. Но се чудя какво търси този подарък на тази маса, очевидно пренебрегнат от всички. И защо е увит в тази бяла коприна?

Толонен се обърна; дъхът му секна.

— Богове…

Пакетът беше огромен — също като големия печат, който Тангът беше вдигнал преди това, — но увит в белия цвят на смъртта.

— Стража! — кресна той и хвърли поглед към коридора. Там имаше още трима стражи. Извика им:

— Тук! Веднага! И тримата!

Гледаше ги, докато изнасяха пакета, оформили с телата си стена около него. След това с разтуптяно сърце се обърна към Джелка, коленичи и я привлече към себе си.

— Влизай вътре. Кажи на Танга какво е станало. После кажи на Ноченци да вкара всички в скривалищата. Веднага. Ако се наложи, прекъсни церемонията. Ли Шай Тун ще ти го прости, мъничката ми.

Целуна я по челото. Гърдите му тежко се повдигаха. Той стана. Тя му се усмихна и се затича да Изпълни нарежданията му. Гледаше я как тича — видя как детската й стройна фигурка изчезна зад вратата на залата, след това се обърна и тръгна към портала. Не знаеше дали изобщо ще я види някога отново.

* * *

Ноченци и младият Еберт го пресрещнаха на връщане от портала.

— Бомба ли е? — попита мрачно Ноченци.

— Не… — отвърна разсеяно Толонен, но беше пребледнял.

Ноченци се засмя облекчено.

— Ами тогава какво е, Кнут?

Толонен се обърна и се загледа назад, после отново се обърна към тях и поклати глава.

— Сега ще го донесат. Но елате. Трябва да говоря с Танга. Преди да го е видял.

* * *

Ли Шай Тун стана от стола си, щом Толонен влезе, и се приближи до него.

— Е, Кнут, какво има?

— ЧИЕ ХСИЯ… — Толонен огледа морето от лица, събрани в огромното, осветено от фенери скривалище, после склони глава. — Възможно ли е да поговорим насаме?

— Има ли някаква опасност?

— Не, ЧИЕ ХСИЯ.

Тангът пое дълбоко дъх и се обърна към сина си:

— Юан, заведи гостите отново горе. След малко идвам и аз.

Тангът, Толонен, Ноченци и младият майор изчакаха гостите да се изнижат — всеки от тях се спираше пред Танга и му се покланяше, преди да излезе. След това останаха сами в огромното кънтящо скривалище.

— Значи не е бомба, Кнут?