Средното царство

Щом Ли Шай Тун най-накрая се появи, Ли Юан отиде право при него — спря на три крачки и коленичи със сведена глава.

— Мога ли да направя нещо за тебе, татко?

Баща му изглеждаше страшно изморен.

— Благодаря ти, синко, но няма какво да се направи. Просто стана грешка, това е.

— Ами Чун Хсин…

Баща му не отговори веднага; въздъхна.

— Лош късмет. Тъжно ми е за него. Сигурно е бил много нещастен.

— А… — Юан отново сведе глава; чудеше се дали да не попита направо какво е имало под бялата коприна. Но усещаше, че баща му няма да му отговори. А да попиташ нещо, на което той не би искал да отговаря, просто щеше да го ядоса, затова прехапа език.

Потърси някакъв начин да повдигне настроението и напипа осемте мънички части в джоба на церемониалното си сако. Усмихна се.

— Може ли да ти покажа нещо, татко?

Ли Шай Тун му се усмихна слабо.

— Да… Но изправи се, Юан. Моля те… Та това е твоят ден! Ние сме се събрали тук в твоя чест!

Юан сведе глава, изправи се и застана по-близо до баща си.

— Дай си ръката, татко. Мънички са, затова е най-добре да ги разгледаш отблизо. Дъщерята на маршала ни ги поднесе като годежен дар. Не са ли красиви?

Ли Шай Тун се вгледа в мъничките фигурки на дланта си. После се засмя. С висок, звънък, радостен смях.

— Кнут! — той погледна стария маршал. — Защо не ми каза? Защо не ми каза какво е донесла дъщеря ти?

Толонен погледна дъщеря си и пристъпи озадачено напред.

— Какво е то, ЧИЕ ХСИЯ?

— Искаш да кажеш, че не знаеш?

Толонен поклати глава.

— Тогава погледни. Това са осмината герои. Осмината доблестни мъже.

Толонен се вгледа в мъничките скулптурки на дланта на Танга, след това радостно се засмя.

— Това е поличба — каза той, щом срещна погледа на Танга. — Какво друго да е?

Тангът кимна и отново се разсмя, после — и онези около него и най-накрая смехът превзе цялата зала.

Погледна надолу, към мъничките фигурки на дланта си. Колко пъти ги бе виждал на сцената — с почернени лица, символ на честта. И ето ги тук, скулптурки от осем черни камъчета! Точно както го каза Кнут — това беше поличба. Знак от боговете. Тези осмината срещу огромната безцветна армия на мъртвите.

Юан стоеше наблизо, зяпнал от смайване.

— Какво има? — попита той. — Какво изпуснах пак?

В отговор Тангът отново постави фигурките в дланта на сина си и сви пръстите му около тях.

— Пази ги добре, Юан. Винаги ги носи със себе си. Нека бъдат твой талисман.

Синът му го погледна учудено, след това съвсем лекичко поклати глава и се поклони.

— Както желае баща ми.

Но Ли Шай Тун отново бе отметнал глава. Тресяха го буйни вълни от смях — сякаш огромен камък бе паднал от плещите му.

Нека чуе, помисли си той. Нека шпионинът на Де Вор да му докладва как Тангът дръзко се е изсмял в лицето му. Нека да научи и за втория дар от камъчета — за осмината черни герои, осмината доблестни мъже.

НЕКА ЧУЕ. ЗАЩОТО АЗ ЩЕ СЛОЖА КАМЪКА НА ГРОБА МУ.

Край на Книга първа

Бележка на автора

Транскрипцията на стандартния мандарин с латинска азбука е осъществена за първи път през XVII век от италианеца Матео Ричи, основател и ръководител на първата йезуитска мисия в Китай от 1583 г. до смъртта му през 1610 г. Оттогава са правени около няколко десетки опити да се препредадат оригиналните китайски звукове, представени от десетки хиляди отделни йероглифи, чрез лесни за разбиране фонетични западни символи. Дълго време обаче преобладават три системи, използвани от най-важните западни сили, борещи се през XIX век за влияние в корумпираната, разпадаща се Китайска империя: Великобритания, Франция и Германия. Тези три системи са на Уейд-Джайлс (във Великобритания и Америка понякога я наричат и система на Уейд), Екол Франсез д’Екстрем Ориент (във Франция) и системата на Лесинг (в Германия).

От 1958 г. обаче самите китайци правят опити да създадат единна фонетична система въз основа на германската, която наричат ХАНЮ ПИНЙИН ФАНГАН (схема, за китайска фонетична азбука), по-известна като ПИНЙИН, и във всички книги на чужд език, отпечатани в Китай след първи януари 1979 г., се използва ПИНЙИН, а освен това се преподава в училищата наред със стандартните китайски йероглифи. В това произведение обаче аз избрах да използвам по-старата и според мен далеч по-елегантна система на Уейд-Джайлс (в осъвременена форма). За онези свикнали с по-твърдата форма на ПИНЙИН това би могло да послужи за справка: първо е транскрипцията на Уейд-Джайлс, следвана от ПИНЙИН:

п — бч’ — к

ц — сдж — р

ч’ — чт’ — гт

т — дхс — кс

К — ГЦ — З

ч — джч — ж

Ефектът, надявам се, е да се предаде по-меката, по-поетична страна на оригиналния мандарин, която според мен съвременният ПИНЙИН отразява зле.

Версията на „Книга за промените И-Дзин“, цитирана в цялата книга, е преводът на Рихард Вилхелм, преведен на английски от Кари Ф. Бейнс и публикуван от Раутледж и Кигън Пол, Лондон, 1951 г.

Преводът на „Тиен Вен“, или „Небесни въпроси“, от Чу Юан е на Дейвид Хоукс, из „Песни на Юга. Антология на древната китайска поезия“, публикувана от „Пингуин букс“, Лондон, 1985 г.