Средното царство

Толонен се изправи със сериозно лице; в очите му личеше странна болка.

— Не, ЧИЕ ХСИЯ. Беше подарък. Подарък за сина ви и за бъдещата му жена.

Ли Шай Тун се намръщи.

— Тогава защо…

— Защото според мене е нещо, което вие не бихте искали Ли Юан да получи. Дори сигурно не бихте искали и да разбере за него.

Тангът се взря в него за миг, след това отмести поглед, направи две крачки й отново се обърна към него:

— Защо? Що за подарък е това?

Толонен отмести очи. От стълбището се дочу лек шум.

— Носят го, ЧИЕ ХСИЯ. Преценете сам.

Донесоха го и го поставиха на пода пред Ли Шай Тун. Опаковката висеше свободно около подаръка — бялата коприна бе срязана на няколко места.

— Имаше ли картичка? — вдигна очи Тангът. Толонен наведе глава.

— Да, ЧИЕ ХСИЯ.

— Разбирам… Но трябва да позная, нали? — в гласа на Танга се прокрадна леко нетърпение, което накара Толонен да пристъпи напред.

— Простете, ЧИЕ ХСИЯ. Ето…

Ли Шай Тун разгледа картичката, прочете късото съобщение без подпис, после отново погледна Толонен. Помълча за миг замислено, след това почти нетърпеливо приклекна на пети и отметна коприната.

Ли Шай Тун погледна Толонен. Маршалът, както и Ноченци и младият Еберт бяха коленичили, за да не надвишават Танга на ръст.

Очите на Танга бяха пълни с почуда.

— Но това е дъска за УЕЙ ЧИ, Кнут. И то хубава. Защо Ли Юан да не я получи? Защо да не научи за нея?

В отговор Толонен протегна ръка и вдигна капаците на двете дървени гърненца с камъчета.

— Но какво…? — започна Тангът. После изведнъж млъкна.

УЕЙ ЧИ си играеше с бели и черни камъчета — със сто осемдесет и едно черни и сто и осемдесет бели. Достатъчно, за да изпълнят изцяло дъската с деветнадесет по деветнадесет квадратчета. Но този комплект беше по-различен.

Ли Шай Тун бръкна в двете купички и пръсна камъчетата по дъската. Всичките бяха бели. До едно. Вдигна купичките, обърна ги и изсипа камъчетата върху дъската.

— Странни са на пипане — той затъркаля едно камъче между пръстите си, след това отново срещна погледа на Толонен. — Не са стъклени…

— Не, ЧИЕ ХСИЯ. От кост са. От човешка кост.

Тангът кимна и се изправи бавно, видимо разтреперан. Разсеяно подръпна сплетената си брада.

— Прав си, Кнут. Това е нещо, за което бих искал Юан изобщо да не разбере.

Обърна се — беше чул някакъв звук зад гърба си. Беше Клаус Еберт. Старецът се поклони ниско.

— Простете ми, че ви се натрапвам, ЧИЕ ХСИЯ, но според мене би трябвало да научите това веднага. Май напипахме нова следа към тайната.

Ли Шай Тун се намръщи.

— Продължавай…

Еберт вдигна поглед към дъската за УЕЙ ЧИ и разпръснатите камъчета.

— Претърсването на двореца по заповед на маршала даде резултат! Открихме кой е поставил подаръка на масата.

— Мъртъв ли е, или жив?

— Боя се, че е мъртъв, ЧИЕ ХСИЯ. Намериха го в един от кухненските шкафове. Явно отровен. Сам се е отровил.

Тангът погледна Толонен; очите му внезапно потъмняха от гняв.

— Кой? Кой би ПОСМЯЛ да донесе такова нещо в дома ми?!

— Един от вашите прислужници, ЧИЕ ХСИЯ — отвърна Еберт. — Познавахте го като Чун Хсин.

Очите на Ли Шай Тун се разшириха и той поклати невярващо глава.

— Чун Хсин…

Беше просто невъзможно да го проумее. Ли Шай Тун го бе отгледал в дома си от тригодишен! Бе го кръстил според най-силното му качество.

Да, ЧУН ХСИН — така го беше кръстил. ВЯРНОСТ.

— Защо? — изстена той. — Защо, в името на всички богове?

Еберт се взираше в дъската и се мръщеше, без да разбира. Погледна Толонен.

— Това ли е донесъл?

Толонен кимна отсечено, по-загрижен за състоянието на Танга, отколкото да отговори на стария си приятел.

— Но тогава защо се е самоубил?

Тангът отговори на Еберт:

— Заради съобщението, което е предал.

— Съобщение ли? — старият Еберт погледна объркано Танга.

Ли Шай Тун посочи дъската и пръснатите камъчета.

— Дъската… Тя е Чун Куо. А белите камъчета… — той потръпна и облиза устни. — Те символизират смъртта. Разбираш ли какво иска да ни каже? Нашият приятел Де Вор. Иска да ни каже, че има намерение да избие всички ни. Да изпълни Чун Куо със смърт.

При споменаването на Де Вор Толонен рязко вдигна глава. Значи Тангът също бе разбрал. Как иначе…

Еберт се бе взрял ужасено в дъската.

— Но аз си мислех, че камъчетата са символ на дълголетие.

— Да… — смехът на Танга беше горчив. — Но Кнут ги е тестувал. Камъчетата са направени от човешка кост. Със сигурност ще надживеят и тебе, и мене, но не символизират нищо освен себе си. Нищо освен смъртта.

— И все пак можеше да е и по-зле, нали? Можеше да е и бомба…

Ли Шай Тун се вгледа в съветника си, след това бавно поклати глава.

— Не. Никоя бомба не би могла да бъде толкова красноречива — той въздъхна и се обърна към Ноченци. — Отнесете го и го унищожете, генерале. И, Клаус… — той се обърна отново. — Не казвай на никого нищо за това. Разбра ли ме? Само ако чуе Ли Юан…

Еберт сведе глава.

— Както желаете, ЧИЕ ХСИЯ.

* * *

Ли Юан търсеше баща си с поглед. Бе видял как стражите дойдоха и отнесоха тайнствения пакет; бе видял как старият Еберт и маршалът идват от скривалището мълчаливи и мрачни и разбра, без някой да му казва, че сигурно се е случило нещо ужасно.