Средното царство

— Забравяш, че ти ме нае този път, мистър посредник. А това беше много под способностите ти. Веднага се сетих, че работиш за някой друг. И то не за кого да е. За някого, който има власт. Истинска власт. Власт да си прави сделки с охраната, да търгува с други влиятелни мъже. И с достатъчно пари, че да смазва зъбчатите колела и да заличава следите. Това не е твоето ниво, Чо Хсиян. Подобни хора не биха благоволили да седнат на една маса с такива като мене и тебе.

Чо Хсиян помълча за миг замислено, после отсече:

— Кажи ми едно име.

Джиян се изсмя рязко, след това се наведе напред — сега чертите на лицето му бяха твърди, сурови.

— Първо искам гаранции. Разбра ли? Искам да съм сигурен, че съм в безопасност. Че няма да дойдат и да ми запушат устата.

Чо Хсиян се опита да каже нещо, но Джиян яростно разтърси глава.

— Не, Чо Хсиян. Чуй ме. Записал съм всичко, което знам. Интересно е да се чуе. Но записите могат и да се изгубят. Та затова съм направил още едно копие и съм го заключил с компютърен тайм-лок. Няма значение къде. Но аз трябва да нагласявам този тайм-лок на всеки два дена. Ако не го направя, копието отива право при охраната.

Чо Хсиян пое дълбоко въздух.

— Разбирам. И какво искаш в замяна на мълчанието си?

В отговор Джиян извади записа от джоба на робата си, хвърли го на масата и го побутна към него.

— Мисля, че те биха определили цена, която да удовлетворява и двама ни.

Джиян с усмивка напълни отново купичката си, после се облегна назад и я вдигна, сякаш вдигаше тост.

— Нали каза, че искаш да ти кажа име.

Чо Хсиян се поколеба. Стомахът му се сви. След това поклати глава. Отначало не го бе прозрял, но сега всичко му беше съвсем ясно. Щом Джиян заговори за охраната, и му стана ясно. Добре че самият той не знае нищо или ако не нищо, то поне възможно най-малко. Опасно беше да знаеш такива неща, каквито знаеше Джиян.

— Както ти е удобно на тебе — засмя се Джиян, забелязвайки уплашеното лице на Чен. Когато заговори отново, гласът му бе дрезгав — вече не глас на наемник, а на висшестоящ.

— Уреди среща. Утре. Тук, в чайната на Големия Бял.

Чо Хсиян се наведе напред, разгневен от внезапната промяна в тона на Джиян, после се отпусна назад, осъзнавайки, че нещата НАИСТИНА се бяха променили. Вдигна касетата и я прибра в джоба си, след това стана и тръгна към вратата.

— Ще видя какво мога да направя.

Джиян отново се усмихна.

— О, и още нещо, Чо Хсиян… Плати и моята сметка, като излизаш.

* * *

Леман се извърна рязко — ниското, настоятелно бръмчене на алармата на бюрото караше сърцето му да се изкачва чак в гърлото. Четирите символа, появили се на екрана на персоналния му комуникатор, бяха пиктограми ХАН, които изписваха ЙЕН ЧИН — Око — кодовата дума на неговия посредник от Средните нива Хон Чао.

Щом са се появили на личния му екран, означаваше, че е много спешно. Нито една компютърна линия, колкото и добре да бе пазена, не можеше да се гарантира като дискретна. По тази причина Хан Чао бе инструктиран да използва личния код само като последна възможност.

Леман постави десния си показалец върху екрана и очерта овал, после сложи точка в средата му. Съобщението веднага започна да се изписва на екрана.

Беше кратко и ясно. Леман го прочете веднъж и още веднъж. Доволен, че го е запаметил, той натисна „изтриване“ и задържа клавиша цяла минута — време, достатъчно да се премахне цялата памет за трансмисията. Едва тогава се отпусна назад, поразен от важността на съобщението.

— Мамицата му! — измърмори той, после се наведе и набра личния код на Де Вор.

Някой знаеше, някой бе успял да хване как са се навързали нещата.

Де Вор бе навън, патрулираше. Част от лицето му се появи на екрана — увеличено; сигналът бе замъглен, изкривен. Леман веднага разбра, че Де Вор се взира в екранче на китката си.

— Пьотър! Какво е станало?

Леман преглътна.

— Хауард, виж… Всъщност няма нищо. Само дето си… си си забравил ръкавиците. Та… та си мислех, че може да искаш да минеш да си ги прибереш. Пък можем и да пийнем по едно.

Лицето на Де Вор се отдалечи. Образът му се фокусира. Последва момент на колебание, после той кимна.

— След час се освобождавам от дежурство. Ще мина да си ги прибера. Става ли?

— Чудесно — Леман веднага прекъсна връзката.

Пакетът от Хон Као със записа и запечатана карта със съобщение пристигна малко по-късно по специален куриер. Леман се взира в него известно време, след това, без да го отваря, го сложи в горното чекмедже на бюрото си и го заключи.

Първоначалната му инстинктивна реакция се бе оказала вярна. Трябваше да заличат всички следи, които водеха към тях. Да убият убийците. Да убият агентите и свръзките. Да убият всички, които знаят. Де Вор не се бе съгласил и бе казал, че това само би привлякло излишно внимание, но той, Леман, бе излязъл прав. И сега така или иначе им се налагаше да го направят. Ако все още можеха.

Когато Де Вор пристигна, занесоха пакета право в тайната стая на Леман и изслушаха записа със слушалки. После седнаха и се спогледаха.

Пръв заговори Де Вор.