Средното царство

— Спомни си колко много време ни отне да го планираме, Пьотър. Внимавахме — и това внимание ще се изплати. Пък и както и да е, имаме предимството, че знаем всичко, което правят те. Генерал Толонен не може и да пръдне, без аз да го чуя.

Помълча за миг, взрян отвъд ливадата. Онова, което каза току-що, беше вярно. Беше прекарал години, докато ги вербува — младежи като него самия, дошли не от Първо ниво — привилегирования горен етаж на Града, Върховните, както обичаха да наричат сами себе си; не от семейства на военни — наследници на онези северноевропейски наемници, които са се били на страната на Седмината срещу тиранина Цао Чун преди век; а най-обикновени младежи без връзки. Способни младежи, възпирани от системата, моделирана според манджурските „знамена“ — архаична, елитарна организационна структура, в която връзките имаха много по-голямо значение от способностите. Неприспособими и недоволни. Също като него самия.

Да, той безпогрешно ги разпознаваше по онзи поглед, онази искричка дълбоко в очите. После проверяваше досиетата им и разучаваше всичко за тях. Неизменно откриваше, че са самотни, необщителни и затворени млади хора, които вътрешно недоволстваха, че на другите им е толкова лесно, а за тях армейският живот бе труден. После, когато се увереше напълно, че е точно така, той се сближаваше с тях. И винаги ставаше едно и също: мигновеното отваряне; моментът на разпознаване — „ти си като мен“, — толкова освобождаващ, че ги връзваше към него с връзките на благодарността и чувството за общност.

— И аз като тебе самичък съм постигнал всичко — казваше им той. — На никого нищичко не дължа освен на себе си. Никой роднина не ми е купил поста; никой вуйчо не е подхвърлял нещичко за мен пред командира ми. — И когато го казваше, си мислеше за всички обиди, всички гадости, които му се бе наложило да търпи от така наречените си началници — мъже, които не бяха достойни и да му лъскат обувките. Бе страдал почти тридесет години сред подобни боклуци, за да стигне там, където беше сега, до положение, което му даваше реална власт. Разказваше всичко това на младежите и виждаше в очите им отразен собствения си тъмен гняв. А после им казваше: — Присъедини се към мен. Стани част от моето тайно братство — и те кимаха или прошепваха „да“. И ставаха негови; и вече не бяха сами.

И така сега той оглавяваше своя собствена организация — мъже, които му бяха безрезервно предани; те не биха се поколебали нито за миг да предадат своя Танг или да жертват живота си, ако той поискаше това от тях. Също като младия офицер, който беше дежурен през онази нощ, когато беше убит Лу Кан. Като стотици други, разпръснати из Града на ключови постове.

Погледна пак Леман.

— Дърветата истински ли са? — той посочи черничевата горичка в далечния край на ливадата.

Леман се засмя.

— О, не. Няма и едно истинско.

Де Вор кимна замислено; после обърна лице към Леман.

— Не те ли е страх да използваш Уайът? — очите му, само на сантиметри от тези на Леман, бяха строги, питащи. В дъха му се долавяше аромат на мента.

— Ако се наложи. В крайна сметка има и по-важни неща от приятелството.

Де Вор задържа поглед върху него още за миг, след това отново погледна към Уайът там, долу.

— Не го харесвам. Знаеш го. Но и да го харесвах — щом заплашва онова, което правим… Ако само за миг…

Леман го докосна по ръкава.

— Знам.

Де Вор изцяло се обърна и застана лице в лице с него. Усмихна се, после протегна ръце и го стисна здраво за раменете.

— Добре. Ние с тебе се разбираме, Пьотър. Винаги сме се разбирали.

Де Вор му махна с ръка, погледна таймера на китката си, след това отиде в средата на стаята, застана до масата и се загледа в кутията.

— Май е време да извикаме и другите. Но първо има едно последно нещо, за което трябва да поговорим. Хен Ю.

Леман се намръщи.

— Какво? Хен Ю?

— Имам причини да предполагам, че той ще е заместникът на Лу Кан.

Леман се разсмя смаяно.

— Значи знаеш много повече от всички нас, взети заедно, Хауард. Откъде научи тази новина?

— О, изобщо не е новина. Поне все още не е. Но мисля, че информацията е достатъчно надеждна. Хен Чи-По поиска племенникът му да бъде новият министър, а пък каквото поиска Хен Чи-По, почти винаги става.

Леман не каза нищо; мислеше. Беше чувал колко високо се котира в момента фамилията Хен. Но дори и в този случай би се наложило да се използва докрай цялото значително влияние на министър Хен, за да бъде убеден Ли Шай Тун да назначи неговия племенник, Хен Ю. И така, както ставаха тия неща, подобна маневра би струвала много — да се плати на съперниците, да се подкупят съветниците, пък и цената на самия пост. Със сигурност щяха да влязат в заеми. И това за кратко време да отслаби меко казано чувствителното влияние на Хен. Щяха изведнъж да се окажат задължени на цяла дузина фамилии. Но в дългосрочен план…

Леман се разсмя изненадано.

— Винаги съм смятал Хен Чи-По за грубиян, на когото му липсва всякакво въображение. Не е от ония хора, които си правят дългосрочни планове. Но това…

Де Вор поклати глава.