Средното царство

Джиян се облегна назад със смях, после махна снизходително с ръка.

— Не си слушал както трябва, Чен. Записът. Той ще ми го пази. Ха са се опитали да ми направят нещо — каквото ще да е то, — и охраната ще получи записа.

Чен го погледа още миг, след това сви рамене и сведе поглед — знаеше, че каквото и да каже, нямаше да спре Джиян.

— Значи сме партньори?

Джиян бе протегнал лявата си ръка. Тя лежеше върху масата до полупразната бутилка — малка, почти мършава ръчичка, ала хитра. Ръка на художник. Чен я гледаше и се чудеше — не за първи път — кой ли е бил бащата на Джиян. После я захлупи със своята.

— Дадено — каза той и погледна Джиян в очите. Но вече бе започнал да крои свои собствени планове. Планове за безопасност.

— Тогава ще уредя среща.

Чен се усмихна напрегнато.

— Да — каза той. — Направи го.

* * *

Едмънд Уайът спря под белите черничеви дървета в далечния край на ливадата и пак погледна към пагодата.

— Нямам му вяра, Сорен. Никога не съм му имал вяра.

Бердичев го изгледа и сви рамене.

— Не знам защо. На мене ми изглежда свестен.

— Изглеждал ти! — Уайът се разсмя иронично. — Де Вор го бива да изглежда, вярно е. Част от обучението му в охраната, предполагам. Всичко отвън е чистичко и хубавичко, но отвътре си е доста мръсно, не мислиш ли?

Бердичев за миг замълча. Мина пред Уайът, после се обърна и се облегна на едно от стройните стъбла, вперил поглед в приятеля си.

— Нещо не схващам, Едмънд. Той си е той. Като всички нас.

Уайът се наведе и откъсна едно от широките сърцевидни листа, после взе да го мачка между палеца и показалеца си.

— Искам да кажа… Той работи за тях. За Седмината. Колкото и дружелюбен да изглежда, трябва винаги да имаш едно наум. Те му плащат. Той им върши работа. И, както казват ХАН: „ЧУН ЧЕН ПУ ШИ ЕР ЧУ.“ Не можеш да служиш на двама господари.

— Не знам… Но наистина ли смяташ, че е толкова просто?

Уайът закима яростно, взрян в далечната пагода.

— Те го притежават. Притежават го абсолютно.

Обърна се и видя, че Бердичев се усмихва.

— Какво има?

— Прекалено много се притесняваш, Едмънд.

Уайът му върна усмивката.

— Може би. Само че му нямам вяра. Сигурен съм, че крои нещо.

— Е, и какво е то? — Бердичев се отдалечи от дървото; застана до Уайът и погледна към другия край на ливадата. — Виж сега, ще ти кажа какво търси той тук. Лу Кан е бил убит. Снощи. Точно след единадесетия звънец.

Уайът се извърна рязко, шокиран от новината.

— Лу Кан? О, богове! Тогава е просто чудо, че още не са ни прибрали!

Бердичев отмести поглед.

— Може би да… а може би не. В края на краищата ние не сме кои да е. Някак си не върви да ни преследват без ясни доказателства за вината ни. Току-виж… току-виж сме се превърнали в мъченици!

Уайът присви очи.

— Мъченици? Не разбирам…

— Не си мисли, че Тангът ни подценява. Нито пък властите Отгоре. Ако арестуват всички нас, дисперсионистите, какво тогава? Какво ще спечелят от това ония Горе? Ще кажат, че се държат като тирани. И Тангът, и всичките Седмина. Това много ще им обърка работите, не разбираш ли?

— Но Лу Кан беше министър! Назначен от самия Ли Шай Тун!

— Няма значение. Тангът или ще действа както трябва, или изобщо няма да действа. Така правят Седмината. Това им е слабото място, ако щеш.

— Слабото място? — Уайът се намръщи, после отново се извърна и погледна пагодата. — Нищо чудно, че Де Вор е тук. Бих казал, че е дошъл да си търси жертвен козел. Ти не мислиш ли същото?

Бердичев се усмихна, после сложи ръка на рамото на приятеля си.

— Наистина ли смяташ така, Едмънд? — той сви рамене, след това леко стисна рамото на Уайът. — Каквото и да си мислиш за него, Де Вор е ХУН МАО също като нас. Може да работи за ХАН, но това не значи, че мисли като тях. Във всеки случай, защо да се интересува от друго освен от истината?

Известно време Уайът се взираше напрегнато в пагодата, сякаш обмисляше някакъв изключително голям проблем, после потръпна и докосна зъбите си с език със странно невинно, детинско движение. Обърна се и погледна Бердичев.

— Може и да си прав, Сорен. Може и да е такъв, какъвто казваш. Но чувствата ми подсказват друго. Нямам му вяра. И щом е тук, обзалагам се, че крои нещо — той млъкна, след което отново се обърна към пагодата. — Всъщност залагам си живота, че е така.

* * *

— Значи Ян Лай е мъртъв?

Де Вор се извърна от прозореца.

— Да. Заместник-министърът е мъртъв.

За миг Леман замълча, после кимна.

— Разбирам. А лейтенантът, началник на поста на охраната?

Де Вор се поколеба, след това добави по-тихо:

— Боя се, че и той. Беше… неизбежно.

Леман срещна погледа му, беше разбрал веднага.

— Как?

— От собствената си ръка. Безчестието, нали разбираш. Семейството му. Това би ги съсипало. По-добре е да убиеш сам себе си и да ги освободиш от вината — той отново се обърна към прозореца и погледна навън, наблюдавайки бавното напредване на двамата мъже долу, докато се връщаха към пагодата през ливадата.

— Значи сме чисти.

Де Вор се изсмя отсечено.

— Не сме чисти. Все още не.

— Значи мислиш, че все още има шанс да подушат нещо?

Очите на майора прихванаха за миг погледа на Леман, после се отместиха.