Средното царство

Мъжете по околните маси бяха предимно ХАН, но имаше и ХУН МАО. Повечето — и ХАН, и ХУН МАО — бяха с опулени очи и жълтеникави лица — струпеите по ръцете им издаваха, че са наркомани. Тук, долу, арфидисът бе евтин и се намираше навсякъде — и за някои беше единственият начин да избягат от всичко това. Но той означаваше и смърт, бавна смърт, и Чен пазеше вените си чисти. На една от масите по-нататък седяха вдървено трима ХАН и си говореха на някакъв диалект с тихи, напрегнати гласове. Единият беше едноок, другият имаше грозни белези по врата и раменете. Те представяха другата част от клиентелата на „Каменния дракон“ — забелязваше се по това, как се държат — някак си по-леко, бяха по-нащрек от обкръжаващите ги. Това бяха бандити и дребни престъпници, които тук си редяха далаверите. Чен протегна врат и се облегна на стената. Тлъсти вълма дим плуваха бавно наоколо сред слабата оранжева светлина като красиви черни кичури от косата на младо момиче.

— Също като смъртта — погледна той Джиян.

— Какво? — мързеливо проточи Джиян и вдигна поглед към Чен. — Какво каза?

Чен се наведе напред и сграбчи една дървеница, която пъплеше по ръба на масата, после я смачка между палеца и показалеца си. Беше от ония грозни създания с бели черупки, които понякога припълзяваха дотук от Глината. Слепоци, водени само от обонянието си. Пусна долу строшената черупка и избърса ръка в робата си, без да го е грижа, че ще я изцапа.

— Това място. Прилича на смъртта. Цялото това ниво. Тук смърди.

Джиян се разсмя.

— Е, скоро ще се измъкнеш оттук, ако това искаш.

Чен го изгледа странно.

— Че ти не искаш ли? — и поклати глава; изведнъж го обхвана отвращение от самия себе си. — Знаеш ли, Джиян, целия си живот съм прекарал под Мрежата. Не познавам нищо друго освен тази мръсотия. Време е да се махна. Време е да намеря нещо по-чисто и по-добро от това.

— Знам какво е — отвърна Джиян. — Но обмислил ли си го добре? Там горе ти си уязвим. Над Мрежата съществуват Закони за преминаване и съдии, данъци, патрули на охраната — той се приведе напред и плю — улучи право купичката в нозете си. — Само като си помисля за всички тия гадости и ми призлява. Там такива като нас се задушават. Пък и без това ранихме много хора вчера, когато падна карантинната преграда. Не забравяй и убийството — ха някой разбере, че си бил забъркан и в това, пиши се умрял.

Чен кимна. Преди време това не би имало никакво значение, но сега въздействието на наркотика бе преминало и той почти не можеше да мисли за друго. Пред очите му постоянно се мяркаха лица — лицата на онези, които минаваха покрай него по улица „Пан Чао“. Хора, които само минути по-късно щяха да се мятат насам-натам в паника, с плувнали в сълзи очи, полузадушени, докато охраната изпомпваше с всичка сила стерилизиращи газове. Имаше и деца. Да, много от тях си бяха просто деца.

Не беше се замислял тогава; не беше го видял, преди да стане. Всичко, за което мислеше в онзи момент, бяха петте хиляди юана, които щеше да получи; за тях и за шанса да се измъкне оттук. И ако това означаваше да пробият Мрежата, то щеше да направи тъкмо това. Но тогава не се беше замислял. Поне за това Джиян беше прав.

Мрежата. Тя беше построена като карантинна мярка, за да предпазва Града, да предпазва онези Горе от чума и други епидемии и от проникването на насекоми и гризачи. И от нас — Чен почувства кисел вкус в устата си. — От гризачи като нас.

Отмести поглед — край вратата бе настъпило раздвижване, — после остро погледна Джиян.

— Загазихме… — тихо му рече той.

Джиян не се обърна.

— Кой е?

Чен засука въображаем мустак.

— Мамка му! — измърмори Джиян, след това се облегна назад и вдигна халбата.

— Какво ли иска? — прошепна Чен, навел се толкова напред, че онези тримата на вратата да не виждат мърдането на устните му.

— Дължа му пари.

— Колко?

— Хиляда юана.

— Хиляда?! — Чен направи гримаса, после пак се облегна, измъкна ножа от ботуша си и го заби с коляно отдолу на масата. След това отново хвърли поглед към вратата.

Най-едрият от тримата сега гледаше право към тях и се хилеше — беше познал Джиян в гръб. Едрият леко килна глава настрани и измърмори нещо на другите двама; после тръгна към тях.

Лу Бакенбарда си беше живо чудовище. Висок почти шест ЧИ, той никога не решеше дългата си буйна коса и носеше метната на раменете си изпокъсана кожа като някой едновремешен вожд от историческите сериали. Името си бе получил заради мустака — огромен храсталак като кече, покриващ по-голямата част от обезобразеното му лице. Надвеси се над Джиян, лявото му око се взираше със стъклен поглед от маската от разтекла се плът. Беше груба и лъщеше, цялата беше в шарки като черупката на рак. Дясното му око представляваше тесен процеп като избродирана линия по лицето на кукла. Под брадичката и под дясната му буза маската свършваше с неравен ръб и оттам нататък започваше нормална кожа с маслинен цвят.