Средното царство

Сорен Бердичев му отвърна с широка усмивка. Дебелите стъкла на кръглите му очилца блеснаха, когато кимна. Той беше висок мъж със слабо лице, с тънки устни и изящни дълги пръсти; сурово същество без чувство за хумор, чиито стоманеносиви очи никога не се спираха за дълго върху едно нещо. Беше студен и необщителен човек и поради това лесно си създаваше врагове, често без сам да го съзнава; но освен всичко притежаваше и голяма власт — не беше човек, с когото можеш да не се съобразяваш.

— Добре върви, Хауард. Напредвам, както казват.

Де Вор се усмихна на подценяващите думи на Бердичев. „Сим Фик“, неговата компания, беше един от най-грандиозните успехи на десетилетието. Когато я бе купил през 88-а, тя беше дребно предприятие, но през 91-ва вече бе цитирана в Индекса Хан Сен 1000 редом с другите водещи компании на Чун Куо. Оттогава бе постигнала голям напредък — беше се превърнала във водеща компания на пазара за Мозъчни стимулатори и маскировки. За някакви си пет години „Сим Фик“ бе постигнала онова, което изглеждаше невъзможно, и бе революционизирала пазара за лични забавления. Сега беше една от най-големите световни компании и влизаше в списъка на първите сто.

Известно време си разменяха любезности. След това сякаш по сигнал лицето на Бердичев се изкриви в студена полуусмивка.

— Прости ми, Хауард, но съм сигурен, че не си дошъл тук, за да си говорим за пазари — той рязко се извърна и се втренчи остро в Уайът. — Хайде, Едмънд, да оставим тези двамата насаме. Според мен те имат за какво да си поговорят.

Уайът отмести погледа си от Леман към Де Вор. Изведнъж цялото му държание стана напрегнато, подозрително.

— Значи си имат работа, а?

Последва неловка пауза, Де Вор кимна и се усмихна.

— Боя се, че да.

Уайът остави чашата си и бавно се изправи. Поклони се леко на Леман и тръгна след Бердичев. Изведнъж спря, обърна се и отново погледна Леман.

— Сигурни ли сте? — в очите му личеше дълбока загриженост за приятеля.

Леман кимна едва забележимо, срещайки открито погледа му, сякаш казваше: „Довери ми се.“ Едва тогава Уайът се обърна и излезе.

Де Вор изчака за миг, вслушвайки се в спускащите се по стълбите стъпки на Уайът. След като всичко утихна, той стана, приближи се до масата, наведе се и отвори зелената кутийка. Посегна към ревера си и махна малкото приспособление, чрез което следяха разговора, после внимателно го сложи в кутията. Леман се приближи и застана до него. Гледаше го как включва записа, направен преди три седмици. Паунът отново кресна — далече, сякаш беше сред ливадите отзад, а след това отново се разнесоха техните гласове — продължиха точно от мястото, където бяха спрели. Де Вор се усмихна и внимателно затвори капака, после се изправи и шумно въздъхна.

— Най-простият начин винаги е и най-добрият — каза той и се засмя отсечено. След това продължи с по-сериозен тон. — Лошо се получи. Какво знае Уайът?

Леман срещна погледа на Де Вор и се усмихна, после го прегърна през раменете.

— Нищо. Абсолютно нищичко не знае.

Де Вор свали бавно ръкавиците си и ги остави на масата.

— Добре. Нека тогава си говорим открито.

* * *

„Каменният дракон“ беше голяма странноприемница с нисък таван в дъното на Града; сбирщина от свързани помежду си стаи, зле построени и зле обзаведени; място, посещавано честичко само от най-низшите от жителите на десетте нива под Мрежата. Застояла, сладникаво-кисела воня бе просмукала всичко в тези опърпани, претъпкани стаи. Покрай стените бяха наредени машини — повечето тъмни. Други, пръскащи искри на ръба на повредата, прибавяха собствения си сладък мирис на изгоряло към тежката мъгла, изпълваща помещенията. Постоянно ехтящи гласове викаха келнерките — мърляви и наплескани с ярък грим, те сновяха между масите.

Двамата мъже седяха в голямата стая в дъното на кръчмата, на маса до далечната стена, откъсната от другите. Преди два часа бяха дошли направо тук — не можеха да заспят; мащабите на онова, което бяха направили, непрекъснато бе в ума и на двамата. За да го полеят, Као Джиян бе поръчал голяма бутилка от най-добрия ШЕН — по-добро в „Дракона“ не можеше да се намери; внасяха го Отгоре на чудовищна цена и нито един от двамата не бе пил особено често това силно оризово вино.

Джиян си мълчеше от някое време, наведен над недокоснатата си халба, и размишляваше. Чен се огледа наоколо.