Средното царство

Преди десет години — така се приказваше — Лу Бакенбарда се опитал да реди някаква далавера с Чан Фен, един от дребните босове на тия нива. Чан Фен го посрещнал с усмивка и протегнал ръка да се здрависат, а в другата си ръка държал нещо, което приличало на чаша вино. След това, продължавайки да се усмихва, лиснал съдържанието на чашата в лицето на Лу. Оказала се киселина. Но онзи не познавал яростта на Лу Бакенбарда. Лу се вкопчил здраво в ръката му, ревейки от болка, извадил големия си ловджийски нож и го забил в гърлото на Чан Фен, преди помощникът му да успее да се притече на помощ. Полуослепен, той намерил начин да се измъкне, а по-късно се върнал с двамата си братя, за да довършат работата.

Сега Лу Бакенбарда беше бос по право; голяма клечка тук под Мрежата. Стоеше там, извисяващ се над Као Джиян, устата му без устни се хилеше с жестоко удоволствие, докато слагаше ръка на рамото на Джиян, а единственото му око бе вперено предпазливо в Чен.

— Као Джиян… Как си, приятелю?

— Добре съм — Джиян нервно се сви на стола си. — А ти, Лу Мин-Шао?

Лу Бакенбарда се изсмя навъсено, невесело.

— Много съм си добре, Као Джиян. Вчера убих един. Дължеше ми пари.

Джиян преглътна и срещна погледа на Чен.

— А, той не е могъл да ти плати?

Дланта на Лу се вкопчи още по-силно в рамото на Джиян.

— Точно така, Као Джиян. Но не за това го убих. Убих го, защото се опита да се скрие от мен.

— Тогава бих казал, че той е бил глупак.

Този път в смеха на едрия се долови и лек весел нюанс. Окото му обаче продължаваше да гледа студено, пресметливо. Взираше се предизвикателно в Чен от маската, прилична на стъкло.

Чен отвърна на погледа му, посрещайки предизвикателството — не позволи да го сплашват. Ако опреше до бой — добре, ще се бият. Бакенбарда можеше да е мъчен за убиване, пък и шансът определено беше на страната на Лу и двамата му оръженосци. Но поне щеше да се постарае да не им е лесно. Щяха да разберат какво е да се биеш с КУАЙ.

Лу Бакенбарда прекъсна контакта с очи и погледна Джиян. Устните му отново се усмихваха.

— Дължиш ми пари, Као Джиян.

Джиян се взираше в халбата си.

— Имам още една седмица, Лу Мин-Шао. Не си ли спомняш?

— О, спомням си, спомням си. Само че си искам парите сега. С лихва. Искам от тебе 1200 юана, Као Джиян. И то веднага.

Почти незабелязано Лу беше измъкнал ножа от колана си и го бе опрял във врата на Джиян. Огромното широко острие проблясваше на бледата светлина на лампите. Острият като бръснач ръб се вряза в плътта под брадичката на Джиян и накара лицето му да се сгърчи.

Чен пусна бавно ръце надолу по крака си. Пръстите му се сключиха около дръжката на ножа. Следващите няколко мига щяха да са решаващи.

— 1200? — обади се напрегнато Джиян. — Но ние се бяхме договорили…

Джиян млъкна, за да си поеме дъх. Лу Бакенбарда бе натиснал ножа по-силно и бе потекла кръв. Една-единствена капка като мънисто се стече бавно по врата на Джиян и се спря в ямичката над ключицата му. Джиян преглътна болезнено.

— И ги искаш сега?

— Точно така, Као Джиян. Чух, че си взел на заем от другаде. Разиграл си се нашироко. Що така бе, Као Джиян? Защо така искаш да ни зарежеш?

Джиян вдигна очи и срещна погледа на Чен. След това бавно и внимателно протегна ръка, бутна ножа встрани, обърна се и погледна Бакенбарда право в лицето.

— Нещо бъркаш, Лу Мин-Шао. Тук ми е добре. Приятелите ми са тук. Добри приятели. Че защо ми е да се махам? — Джиян се усмихна, после махна с широк жест, сочейки празните столове. — Виж сега, ти си умен човек, Лу Мин-Шао. Защо не обсъдим това? Защо не седнеш при нас и не пийнеш един ШЕН?

Лу изрева, сграбчи Джиян за косата и свирепо дръпна главата му назад, опрял заплашително нож в гърлото му.

— Без тия номера, Као Джиян! Аз съм човек нетърпелив, а в момента — три пъти повече. Така че кажи ми и да свършваме. Имаш ли парите, или не?

Очите на Джиян изскочиха. Реакцията на Лу го беше стреснала. Ръката му бръкна в джоба и взе да рови, после хвърли три тежки жетона на масата. Всеки беше за по 500 юана.

Чен се принуди да се успокои и отпусна хватката си върху дръжката на ножа. Но беше забелязал колко втренчено го наблюдават Лу и хората му и знаеше, че им е заповядано да го довършат, ако се стигнеше до неприятности. Усмихна им се окуражително, после забеляза, че и Лу отпуска хватката си. Едрият прибра ножа си в канията, след това се наведе напред и захлупи с шепа трите жетона с цвят на слонова кост.

— 1500, а? — изсумтя той, извърна се леко и се ухили на своите хора. — Е, така става, не смяташ ли и ти така, Као Джиян?

— 1200 — Джиян потърка врата си. — Ти каза 1200.

— Така ли казах? — изсмя се Лу вече почти меко, после кимна. — Сигурно, Као Джиян. Но ти ме накара да поработя, за да си получа парите. Та нека кажем, че сме приключили с това, а и аз ще забравя, че си ме ядосал.

Чен присви очи, вперил поглед в Джиян — как му се искаше той да пропусне това покрай ушите си! Само че Джиян не беше приключил. Обърна се и отново срещна едноокия поглед на Лу.