Средното царство

— Много ме разочарова, Лу Мин-Шао. Мислех те за мъж, който държи на думата си. Да си искаш парите седмица по-рано — това го разбирам. Един мъж трябва да пази онова, което е негово. Пък и допълнителните 200 юана — и това го разбирам. Парите не са нещо мъртво. Те са живи, растат, трябва да ги храниш. Но тези отгоре… — той поклати глава. — Ще тръгне приказка, че Лу Мин-Шао е алчен. Че дава дума, а после взема онова, което не е негово.

Лу Бакенбарда метна кръвнишки поглед на Джиян, опрял ръце в дръжката на ножа си.

— Дръзваш да го кажеш, Као Джиян?

Джиян поклати глава.

— Не аз. Но тук има и други хора, които видяха какво стана. Не можеш да накараш всички да млъкнат, Лу Мин-Шао. Пък и знаеш как е. Мълвата лети като птичка. Скоро цялата Мрежа ще знае. И после какво, а? Кой после ще дойде при тебе да ти иска пари на заем?

Гърдите на Лу се издигаха и спускаха, единственото му око ядно се бе забило в лицето на Джиян. След това той се извърна рязко и излая към един от оръженосците си:

— Дай му 300! Веднага!

Човекът взе да бърка в кесията, която висеше на колана му, после хвърли три гладки чипа пред Джиян.

Джиян се усмихна.

— Хубаво ми беше да поработя с тебе, Лу Мин-Шао. Да ти се родят много синове!

Но Лу Бакенбарда му бе обърнал гръб и вече бе прекосил стаята наполовина, псувайки под носа си.

Когато изчезна, Чен се наведе ядосано напред.

— На какво, мамка ти, си играеш, а, Джиян? Почти го накара да ни убие!

Джиян се разсмя.

— Ама как го ядосах, а?

— Ядосал го бил! — Чен смаяно поклати глава. — И какво разправяше, че си вземал от другаде? Какви си ги забъркал?

Усмивката на Джиян стана още по-широка.

— Мислех си напоследък за това-онова…

— Мислел си бил! — Чен вдигна халбата си и сръбна глътка. Преценяващият блясък в очите на Джиян го изпълваше с опасения.

Джиян се облегна напред и заговори шепнешком.

— Да, мислех си. Правех разни планове. За нещо, което ще направи и двама ни богати.

Чен пресуши халбата си, сложи я на масата, после бавно се облегна назад, без да откъсва очи от партньора си.

— Това, което вече имам, ми стига, Джиян. Защо да искам още? Сега, ако поискам, мога да се измъкна оттук.

Джиян се изправи на стола си, изпълнен с презрение.

— Само ТОВА ли ти стига? Да се измъкнеш оттук? Дотам ли се простират амбициите ти? — той отново се наведе напред, но този път съскаше. — Е, аз пък искам повече! Искам да стана цар тук, долу, в Мрежата. Голяма клечка. Разбра ли ме, Чен? Не ща сигурност и ред и всичките тия простотии; искам власт! Тук, където мога да я упражнявам! А пък за това трябват пари.

По съседните маси заизвръщаха глави — любопитни, ала обзети от летаргия. Чен отвърна на студения, безстрастен поглед на един — пословичен символ на транса, предизвикан от арфидис — със студено презрение. После се разсмя тихичко и отново погледна Джиян.

— Ти си луд, Джиян. За това трябва и още нещо освен пари. Не можеш да си купиш банда тук, трябва да си я събереш, да си я СПЕЧЕЛИШ също като Лу Бакенбарда. Ти не си от тоя отбор, Джиян. Тия от неговата порода биха те схрускали на закуска! Освен това говориш за суми, за които ние двамата не бихме могли дори да си мечтаем!

Джиян поклати глава.

— Не си прав.

Чен сведе поглед, раздразнен от упорството на Джиян.

— Зарежи го, а? По-добре вземай каквото имаш и се измъквай оттук. Искам да кажа, ако ти е останало нещо, след като върна парите на Бакенбарда.

Джиян се разсмя предупредително.

— Това не беше нищо. Дребно предизвикателство. Но я ме чуй, Чен. Наистина ли смяташ, че МОЖЕШ да се измъкнеш?

Чен не каза нищо, но Джиян не откъсваше поглед от него.

— Ами ако всичко, което си спестил, не излезе достатъчно? Ами ако разрешението струва повече, отколкото би могъл да платиш? Ами ако се натресеш на някое алчно чиновническо копеле, което да ти поиска повече мангизи, отколкото имаш? Какво, а? Какво ще направиш?

Чен се усмихна напрегнато.

— Ще го убия — но той мислеше за улица „Пан Чао“ и за карантинната преграда. За огромния, простиращ се над цели континенти Град на 300 нива там, горе, над Мрежата. Надяваше се да успее да стъпи на тази огромна обществена стълбица — на най-ниското стъпало. Но щеше да се изкачи нагоре. Поне до Ниво 21. И това щеше да струва повече. Много, много повече. Може би все пак Джиян беше прав.

— Щял да го убие! — Джиян отново се разсмя и се облегна назад; личеше, че е отвратен от партньора си. — И после, пак ще си останеш тук. КУАЙ. Ще си останеш прост КУАЙ! Наемник, а не човек, който командва положението. Това ли искаш наистина?

Чен подсмръкна, после поклати глава.

Джиян отново се приведе над масата.

— Не разбираш ли? Тук ние можем да станем ЦАРЕ! МОЖЕМ! — гласът му стихна до шепот. — Нали разбираш, аз знам кой ни беше наел.

Чен срещна погледа му спокойно.

— И какво?

Джиян се разсмя невярващо.

— Ама ти май наистина не схващаш.

Чен сведе очи. Разбира се, че схващаше. Веднага бе схванал накъде бие Джиян. Изнудване. Извънредно рискована игричка. Но му стана интересно и искаше Джиян да му го разясни, едва когато Джиян свърши, той вдигна очи — лицето му бе безизразно.

— Ти си алчен, Джиян. Знаеш ли го?