Сърцебиене

Какво ще кажеш, мечоко мой: берлински елитен адвокат, новият приятел. Като си с мен, целият си облян в блясък, а до нея дори не споменават името ти. Но съжалението ми, миличък, си има граници.

19:45

Познато ли ви е това чувство? Струва ти се, че никога повече в живота си няма да можеш нищо да похапнеш. И въпреки това не можеш да се зарадваш на спестените калории.

Познато ли ви е това чувство, когато нищо от това, което обичаш, което те прави щастлива, което намираш за хубаво, което те вълнува, не може да те утеши? Наситено жълтото от полята с рапица покрай магистралата изглеждат като модно украшение в деколтето на синьото небе. Всичко носи дълбоко спокойствие, ухае меко и на лято, а ти усещаш как щастието те напуска завинаги. Единственото, което те владее, е мисълта, че си изгубил любовта — онази голяма, безкрайна, вечна любов. Онази, която всеки очаква в сърцето си.

Вече съм на магистралата до Берлин. Винаги съм се радвала на Берлин. На града, в който се влиза по няколко големи платна. Днес Берлин ми внушава страх. Сякаш бих могла да пропадна някъде из него.

Приятелки, вие всички познавате това чувство. Какво да ви кажа сега? Знам, че и на вас ви се е случвало. И въпреки това сте си мислили, че не може да стане по-лошо, че има неща, които не могат ей така да си отидат. Но те са си отишли. И е ставало още по-лошо.

20:05

Чела съм, че в Америка съществуват разни много странни закони. В Мемфис, Тенеси например жените имали право да карат кола само ако пред колата бягал мъж, който развява червен предупредителен флаг. В момента ми се струва, че подобни забрани трябва да бъдат въведени и в Германия. Пред мен една жена се мъчи да направи нещо. Не, тя не паркира, а се опитва да вкара своя опел астра с цвят на прясно месо в една доста по-малка от автомобила дупчица. Признавам, че регулярното ми бибипкане също допринася за засилващата й се нервност. По принцип жените винаги са нервни, когато им се налага да паркират. А пък аз искам само да й кажа: „Хей, момиче, не можеш да влезеш там! Продължи напред! Бързам, а съм застанала зад теб в тази тясна еднопосочна улица. Няма как да те надмина, а съм в лошо настроение. И така: ОТКАЖИ СЕ ОТ ПАРКИРАНЕТО НАЙ-ПОСЛЕ!“

Най-накрая го прави. Пуска сигналните светлини, слиза, усмихва се извинително към мен и започва да вади от багажника много и очевидно тежки пакети.

Опитвам да запазя спокойствие.

Не ми се удава. ПО ДЯВОЛИТЕ, ТРЯБВА ДА СТИГНА ДО ПРОКЛЕТОТО РАЗДАВАНЕ НА НАГРАДИ!

Знам, че на която и от приятелките си да се обадя в момента, всяка от тях би ме посъветвала да се откажа. Дори ще ми забрани да ходя там. На колене ще ме моли да не го правя. Но има неща в живота на всяка жена, които тя непременно трябва да стори, дори всичките й приятелки да са против.

Искам да видя двамата заедно! Бенте на сцената, Филип някъде на предните редове. И след това — под ръка на коктейла. Тя на моето място. На моето още топло място. Трябва да видя всичко това. Знам, че много ще боли. Нямам представа какво точно ще направя. Може да се превърна в криминален престъпник. Кой от двамата е заслужил повече да падне жертва на криминално престъпление? Не съм съвсем сигурна в избора си. Ще се доверя на инстинкта.

— Хей! Ако веднага не разкараш оттука лайняната си кола с всички пакети, децата ти ще останат сирачета!

Собственичката на опела се ококорва уплашено насреща ми. Веднага й става ясно, че никак не се шегувам. Забързано блъсва капака на багажника, скача зад волана и изпрашва напред толкова бързо, колкото е възможно това да стане с дръпната ръчна спирачка.

Харесва ми това излъчване на бруталност, което си придадох и което предизвика неотложно и безпрекословно подчинение. В него има нещо. Трябва по-често да ме мамят и да научавам за измамата от вестниците. Влияе невероятно върху характера ми — ставам все по-лоша. Застрашителна. И още по-уплашена.

20:12

Твърде късно! Твърде късно! Карам с деветдесет по улица „17 юни“ към Бранденбургската врата.

Сещам се, че не съм с вечерна рокля. Имам само една простичка лятна черна рокличка с презрамки, която лежи смачкана в багажника.

20:39

Шаушпилхаус. Дамската тоалетна.

Нервна съм. Разбираемо. С трепереща ръка слагам туш на миглите си. Години наред търсих подходящ туш, с който да не се зацапвам, докато го слагам. Точно когато го намерих — „Nearly black“ на „Oil of Olaz“ — и фирмата фалира, а моите мъки почнаха отново. Имам проблеми също така и с контурния молив за устни, с който често чертая далече извън целта. Във всяко женско съществуване има продукти от козметичната индустрия, с които не може да се получи ползотворно сътрудничество.

Понякога се питам например колко ли пари съм дала за копринени чорапи, които още при първото обуване пускат бримки още в ръцете ми. Обикновено това се случва, когато нямам резервни и ми предстои ходене на невероятно шикозен прием, където ще трябва да стоя права. Често си мисля, че копринените чорапи ги произвеждат със спускащи се бримки.