Сърцебиене

Вечерта във „Bay“ със сигурност не е била скъпа за неговите възможности. Самият той почти не хапна, защото не спря да говори. Четирите моделки твърдяха, че вече са яли, което си беше чиста лъжа. И аз твърдях, че съм яла, което също си беше чиста лъжа. Но видът на четирите клечки за зъби от женски род бяха удар върху празния ми стомах и едрите ми бедра.

Единствен Филип се наслади на вечерята, демонстрирайки добрия си апетит, а останалите слушахме изказванията на Йоп за вътрешните ценности и външната хубост, които приключиха с умозаключението: „Та кой днес се интересува от вътрешните ценности? Да не би да гледаме рентгенови снимки?“.

И въпреки че бях най-зле изглеждащата жена от всички на масата, се оказах единствената, която се спука от смях. Това по свой начин даде достатъчно доказателства за вътрешната ми ценност.

Свивам устни. Благодарение на прическата, която ми направи Бурджи, шията ми изглежда по-дълга, а косъмчетата под мишниците ми са се изрусили. Харесвам си се. Но не мога да се зарадвам на това. Напротив — още повече ми домъчнява. Щото — к’во значи всичко това? Когато този, комуто не се харесвам чак толкова, въпреки всичко продължава да ми харесва и искам и той да ме харесва.

Двойно еспресо ми би дошло добре, а може би и малка салата. Без заливка. Трябва да използвам времето, преди мъката да ме удари и в стомаха. Ако ще прекарам остатъка от живота си в нещастие, то поне да си запазя добрата фигура. Жената, която чисти тоалетната, ми пожелава приятна неделя. Твърде късно.

17:08

Ресторантът е празен, жената зад касата в лошо настроение, салатата повехнала, а влажните ми вдлъбнатини под коленете залепват на изкуствената кожа на столовете.

Въпреки това — харесвам ресторантчетата по паркингите на магистралата. Тук всички са си чужди и това обединява.

Има такива моменти, когато дълго гледаш нещо, а не го виждаш. Втренчила съм се в един читател на „Билд ам зонтаг“ на две маси от мен, но пред очите ми е Филип фон Бюлов, когато пробва да ми сготви лазаня. „Лазанята е моят специалитет“, беше казал той в началото на връзката ни. За това обаче изобщо не може да става дума. Бях дори се замислила дали за следващия му рожден ден да не му подаря посещение на курс по готварство. Тъй като самата аз не мога да готвя добре, но пък затова и двамата обичаме да ядем… Ах, глупости. Не бива повече да си пълня главата с подобни мисли. Не е ли прекрасно. Никога повече няма да позволя да ме обзема проклетата паника, когато се мъча да измисля нещо изключително оригинално само защото при последния му рожден ден бях осенена от наистина добра идея за подарък и повече не искам да падам под това ниво.

Бавно премествам погледа си към действителността. Опитвам се да разгадая какво пише на първа страница на „Билд ам зонтаг“. Присвивам очи и леко се навеждам напред. Сега вече мога да го прочета. Три пъти минавам по проклетото заглавие. Три пъти. Докато най-после схващам какво пише:

„Тв звездата Бенте Йохансон и нейният берлински адвокат: «Да, това е любов!»“

Слагам си слънчевите очила. Хващам кучето за каишката. Тръгвам по посока на колата си. Движа се като в забавен каданс. Сякаш се наблюдавам отстрани и се питам — съвсем трезво и много точно — дали ще успея да стигна до колата. Успявам. Слагам Марпъл на седалката до шофьора, премествам купичката й за вода отзад. Закопчавам си колана.

Нямам никакво колебание какво ще правя оттук нататък.

19:05

Убедена съм, че няма могъщо чувство, което да не с минало през душата ми в последните два часа и половина. Не говоря за щастие, гордост, любов и т.н., а за омраза, ярост, мъка, срам, отчаяние, стръв към убийство. Всичко това преживях едно след друго. Отново и отново. И то в детайли.

За полагането на някакви усилия в смисъл на изтласкване на чувствата при създадените обстоятелства не може и да се мисли.

От трийсет и осем часа се намирам в състояние на бягство. Бягство от чувствата, мислите, болката ми. От истината. С надеждата, че ако достатъчно дълго се отклонявам от мъката, раната ще заздравее от само себе си. Не действа. Никак. Държа лицето си на отворения прозорец, оставям се да ме брули попътният вятър и се питам дали някога отново ще мога да се насладя на каквото и да е. Останалото ми го осигурява касетата на Бурджи „Шок за сълзите в случай на нужда“. Виклеф Джийн и Мери Джей Блидж молят за помощ:

Would someone please call 911
tell them I just got shot down!

„Ново съобщение в гласовата ви поща.“ С това започна всичко. Със съобщение, което не бе предназначено за мен. С любопитството ми и желанието да си навра носа навсякъде. Чувам отново гласа на Бенте Йохансон да звучи от телефона. Всяка дума от шведско-американското й произношение на момиче от програмата Au-pair се е забила направо в мозъка ми: