Стая

— Струва ми се, че не оценяваш колко добре си се уредила тук — казва Стария Ник. — А?

Мам мълчи.

— Над земята, естествена светлина, централен въздух, цяла класа над някои места, повярвай ми. Пресни плодове, тоалетни принадлежности, какво ли още не, щракваш с пръсти и го получаваш. Много момичета биха благодарили на съдбата за такава уредба, безопасна като къща. Особено с детето…

Това аз ли съм?

— Не се налага да се тревожиш за пияни шофьори — продължава той, — дилъри на наркотици, перверзници…

Мам го прекъсва бързо:

— Не трябваше да искам отдушник, беше тъпо, всичко е наред.

— Добре тогава.

Никой нищо не казва за малко.

Броя си зъбите, все бъркам, деветнайсет, после двайсет, после пак деветнайсет. Прехапвам си езика, докато ме заболи.

— Разбира се, има и амортизация, това си е в реда на нещата. — Гласът му е преместен, мисля, че сега е близо до Вана. — Тази мазилка се рони, ще трябва да я запълня и замажа. Виж и тук, подложката се е показала.

— Много внимаваме — казва Мам тихичко.

— Не достатъчно. Коркът не е предназначен за такъв трафик. Планирах за един уседнал ползвател.

— Идваш ли в леглото? — пита Мам с онзи странен писклив глас.

— Чакай само да се събуя. — Чувам някакво сумтене, нещо пада върху Под. — Ти си тази, дето ме тормози за разни ремонти още от вратата…

Лампа изгасва.

Стария Ник скърца Креватчо, броя до деветдесет и седем, после май изпуснах едно и изгубих края. Стоя буден и слушам, дори когато вече няма какво.

* * *

В неделя има гевречета за вечеря, много хрупкави, с желе и фъстъчено масло. Мам изважда своето геврече от устата си и в него се е забило нещо остро.

— Най-сетне — казва тя.

Аз го вземам, жълтеникаво е, с тъмни кафяви петна.

— Болен зъб?

Мам кима. Опипва вътре в уста.

Толкова е шантаво.

— Може да го залепим пак там, с брашнено лепило може би.

Тя поклаща глава, усмихната.

— Радвам се, че излезе, сега вече няма да ме боли.

Преди минута беше част от нея, а сега не е. Сега е просто нещо.

— Ей, знаеш ли какво, ако го сложиш под възглавницата си, една фея ще дойде през нощта неусетно и ще го превърне в пари.

— Не и тук — казва Мам. — Съжалявам.

— Защо не?

— Феята на зъбчетата не знае за Стая. — Очите й гледат през стените. В Навън е всичко. Винаги, когато си помисля за нещо, като ски или фойерверки, или острови, или асансьори и по-йо, трябва да си спомня, че са истински, че всъщност се случват в Навън едновременно. Главата ме заболява. А също и човекове пожарникари учители крадци бебета светци футболисти и какви ли не, всички наистина са в Навън. Аз не съм там обаче, аз и Мам сме единствените, които не сме там. Тогава истински ли сме все още?

След вечеря Мам ми разказва „Хензел и Гретел“ и „Как падна Берлинската стена“, също и „Румпелщилцхен“. Харесва ми, когато царицата трябва да узнае името на човечето, иначе то ще й вземе детето.

— Приказките истински ли са?

— Кои?

— За майката русалка и Хензел и Гретел, и всичките.

— Ами — казва Мам — не буквално.

— Какво е…

— Те са вълшебни, не се разказва за истински хора, които живеят днес.

— Значи са измислени?

— Не, не, приказките са различно истински.

Лицето ми е смръщено от опитване да разбера.

— Берлинската стена истинска ли е?

— Ами имаше стена, но вече не е там.

Толкова съм изморен, че ми иде да пропадна в Под.

— Лека нощ — казва Мам и затваря вратите на Гардеробчо, — да спиш в кош и далеч от мечки, дори от буболечки.

* * *

Не мислех, че съм изключил, но Стария Ник е тук и вика много.

— Но витамините… — казва Мам.

— Пладнешки обир.

— Искаш да се разболеем ли?

— Това си е безочливо изнудване — казва Стария Ник. — Прочетох веднъж една статия, накрая всичките остават в тоалетната.

Кой остава в Тоалетна?

— Ами просто ако се хранехме по-добре…

— О, хайде пак. Мрън, мрън, мрън… — Виждам го през процепа, седи на ръба на Вана.

Гласът на Мам е ядосан.

— Обзалагам се, че излизаме по-евтино от едно куче. Дори обувки не ни трябват.

— Идея си нямаш какво е в днешно време. Така де, откъде мислиш, че ще продължават да идват парите?

Никой нищо не казва. После Мам:

— Какво имаш предвид? Парите по принцип или…?

— Шест месеца. — Скръстил е ръце, огромни са. — От шест месеца съм съкратен, но на теб не ти се е налагало да си тормозиш хубавата малка главица, нали?

Виждам и Мам, през процепа, тя е почти до него.

— Какво стана?

— Все едно те интересува.

— Търсиш ли си друга работа?

Гледат се.

— Задлъжнял ли си? — пита тя. — Как ще…?

— Затваряй си устата.

Не е нарочно, ама съм толкова изплашен, че ще я нарани отново, че звукът сам изригва от главата ми.

Стария Ник гледа право в мен, прави една крачка, после друга и почуква на дъските. Виждам сянката на ръката му.

— Ей, ти там, здравей.

Говори на мен. Гърдите ми тупкат бум-бум. Прегръщам колене и притискам силно зъби. Искам да се скрия под Одеялчо, но не мога, нищо не мога да направя.

— Спи. — Това е Мам.

— По цял ден ли те държи в дрешника също като през нощта?

Това „те“ съм аз. Чакам Мам да каже „не“, но тя не казва.

— Не ми изглежда нормално. — Виждам в очите му, бледи са. Той вижда ли ме, вкаменявам ли се? Ами ако отвори вратата? Мисля, че може да…