Стая

Отивам суперблизо и слушам, докато чуя дишането. Само на един инч съм, косата ми докосва носа на Мам и тя слага ръка върху лицето си, така че се дръпвам назад.

Не се къпя сам, само се обличам.

Минават часове и часове, сто часове.

Мам става да пишка, но без да говори, с празно лице. Вече съм сложил чаша с вода до Креватчо, но тя само се мушва под Юрганчо.

Мразя, когато я Няма, но ми харесва, че мога да гледам Телевизор цял ден. Пускам го много тихо отначало и го правя по-високо малко по малко. Прекалено много Телевизор може да ме превърне в зомби, но днес Мам е като зомби, а дори не гледа? Дават „Боб Строителя“ и „Супер любимци!“, и „Барни“. На всеки ходя и докосвам за здравей. Барни и приятелите му много се прегръщат, тичам да се шмугна между тях, но понякога закъснявам. Днес е за една фея, която се промъква през нощта и превръща старите зъби в пари. Искам Дора, но тя не идва.

Четвъртък означава пране, ама аз не мога сам да се справя, а пък Мам така или иначе още лежи върху чаршафите. Когато пак съм гладен, поглеждам Часовник, но той показва само 09:47. Анимационните свършват, така че гледам футбол и онази Планета, където човековете печелят награди. Жената с бухналата коса е на червеното си канапе и говори с мъж, който е бил голф звезда. Има и друга Планета, там пък жените държат огърлици и казват колко са прекрасни. „Глупачки“ — казва винаги Мам, като види тази Планета. Днес нищо не казва, дори не забелязва, че гледам ли гледам и мозъкът ми започва да става вмирисан.

Как е възможно Телевизор да е картини на истински неща?

Представям си как всичките се носят из Открития космос зад стените: канапето и огърлиците, и хлябът, и безболяващите, и самолетите, и всичките тя, и всичките той, боксьорите и мъжът с единия крак, и жената с бухналата коса, носят се покрай Прозорче. Помахвам им с ръка, но има и небостъргачи, а също и крави, и кораби, и камиони, претрупано е в Навън, броя всички неща, които може да се блъснат в Стая. Не мога да дишам добре, трябва да си изброя зъбите вместо това, от ляво надясно отгоре, после от дясно наляво отдолу, после обратно, всеки път двайсет, но въпреки това си мисля, че може би броя грешно.

Когато е 12:04, е време за обяд, така че отварям една консерва печен боб и внимавам. Чудя се дали Мам ще се събуди, ако се порежа и извикам за помощ. Никога не съм ял студен боб преди. Изяждам девет зрънца, после вече не съм гладен. Слагам останалите в кутия за непрахосване. Някои са залепнали за консервата на дъното, сипвам вода. Може пък Мам да стане и да я изчисти по-късно. Може да е гладна и да каже: „О, Джак, колко мило от твоя страна да ми оставиш боб в кутия“.

Измервам още неща с Линия, но ми е трудно сам да събирам числата. Карам я да се превърта надолу отново и отново, като акробат в цирк е. Играя си с Дистанционно, насочвам го към Мам и прошепвам: „Събуди се“, ама тя не. Балон съвсем е омекнал, отива горе на разходка върху Бутилка от Сливов сок, близо до Прозорче, правят светлината кафявкаво блещукаща. Страх ги е от Дистанционно заради острия му връх, така че го слагам в Гардеробчо и затварям вратите. Казвам на всички неща, че всичко е наред, защото утре Мам ще се върне. Прочитам петте книги сам-самичък и само малко от „Алиса“. Повечето просто си седя.

Не правя Викане, за да не преча на Мам. Мисля, че сигурно не е проблем да пропусна един ден. После пускам Телевизор пак и размърдвам малко Бъни, той прави Планетите не толкова размазани, а само малко. Дават състезателни коли, обичам да ги гледам как карат супербързо, но не е много интересно, след като направят овала около сто пъти. Искам да събудя Мам и да попитам за Навън с истинските човекове и всичко, дето се носи наоколо, но тя ще се ядоса. Или пък може изобщо да не се включи, дори ако я разтърся. Така че не го правя. Отивам много близо, половината й лице се показва заедно с шията. Белезите сега са лилави.

Ще ритам по Стария Ник, докато му строша задника. Ще щракна Врата да се отвори с Дистанционно и ще се шмугна в Открития космос, ще взема всичко в истинските магазини и ще го донеса на Мам.

Плача малко, но без шум.

Гледам програма с времето и една, дето враговете обсаждат замък, а добрите строят барикада, та вратата да не се отвори. Смуча си пръста, Мам не може да ми каже да спра.

Чудя се колко от мозъка ми се е размекнал вече и колко е още добре. Мисля, че май ще повърна, както когато бях на три и имах и разстроено. Ами ако повърна върху Черга, как ще я изпера сам?

Поглеждам петното й откогато съм се раждал. Коленича и го погалвам, малко е топло и стържещо, като останалата част от Черга, същото е.

Мам никога я Няма повече от един ден. Не знам какво ще правя, ако се събудя утре и нея още я Няма.

После съм гладен, изяждам един банан, нищо че е малко зелен.