Стая

Стария Ник ревва, както не съм го чувал досега, нещо за Исус, ама то не беше бебето Исус, аз бях. Лампа е включена, светлината ме удря през процепа, стискам очи. Извъртам се обратно и издърпвам Одеялчо през глава.

Той крещи:

— Какво се опитваш да сториш?

Мам звучи малко разтреперана:

— Какво, какво? Кошмар ли сънува?

Аз хапя Одеялчо, пухкаво е като хляб в устата ми.

— Опита се да ми направиш нещо ли? А? — Гласът му отива още по на ниско. — Защото и преди съм ти казвал, в твоя вреда е, ако…

— Спях. — Мам говори с тихо смачкано гласче. — Моля те… погледни, виж, тъпият джип се търколи от лавицата.

Джип не е тъп.

— Съжалявам — казва Мам, — много съжалявам, трябваше да го сложа някъде, където да не пада. Наистина, наистина много…

— Добре.

— Чакай, нека да светна…

— Не! — казва Стария Ник. — Приключих.

Никой не продължава, аз броя едно хипопотамче две хипопотамче три хипопотамче… Бип-бип, Врата се отваря и се затваря бум. Отиде си.

Лампа щраква пак.

Опипвам по пода на Гардеробчо за Дистанционно, откривам нещо ужасно. Антената му е много къса и остра, трябва да се е счупила в процепа.

— Мам — прошепвам.

Няма отговор.

— Дистанционно се счупи.

— Заспивай. — Гласът й е толкова дрезгав и страшен, че си помислям, че не е тя.

Преброявам си зъбите пет пъти, получават се двайсет всеки път, но въпреки това трябва да го направя още веднъж. Никой от тях не боли, но може и да започнат, като стана на шест.

Трябва да съм заспал, само че не го знам, защото се събуждам.

Все още съм в Гардеробчо, всичко е тъмно. Мам още не ме е донесовала в Креватчо. Защо не ме е донесовала?

Бутам вратите и се заслушвам в дъха й. Спи, не може да е ядосана, докато спи, нали?

Промъквам се под Юрганчо. Лягам до Мам, без докосване, около нея навсякъде има топлина.

Отлъгване

На сутринта ядем овесена каша и аз отбелязвам:

— Имаш мръсно на шията.

Мам пие само малко вода, кожата й се движи, като преглъща.

Всъщност това не е мръсотия, си мисля.

Вземам си много каша, ама е гореща, изплювам я обратно на Опарена лъжица. Мисля, че Стария Ник е оставил тези белези на шията й. Опитвам се да кажа, но нищо не излиза. Пробвам отново:

— Съжалявам, че накарах Джип да падне снощи.

Ставам от моя стол, Мам ми позволява да се кача в скута й.

— Какво се опитваше да направиш? — пита тя, а гласът й е все още дрезгав.

— Да му покажа.

— Какво?

— Аз, аз, аз…

— Няма нищо, Джак. Опитай по-бавно.

— Само че Дистанционно се счупи и ти си ми много ядосана.

— Чуй ме, изобщо не ми пука за джипа.

Примигвам невярващо.

— Той ми беше подарък.

— Ядосана съм — гласът й започва да пораства и да стърже още повече — … защото го събуди.

— Джип ли?

— Стария Ник. — Накарва ме да подскоча, като го казва на глас. — Изплаши го.

— Изплашил се е от мен?

— Не знаеше, че си ти. Мислеше, че го нападам, че искам да го ударя с нещо тежко по главата.

Запушвам си устата и носа, но кикотенето се промушва.

— Не е смешно, даже напротив.

Виждам пак шията й, белезите, които й е оставил, спирам с кикотенето.

Кашата все още е прекалено гореща, така че се връщаме в Креватчо за малко гушкане.

Тази сутрин е „Дора“, ура! Тя е на лодка, която почти се блъсва в един кораб, и ние трябва да махаме с ръце и да викаме: „Внимавай!“, само дето Мам не го прави. Корабите са само в Телевизор, също и морето, освен когато пускаме нашето ако или писмата ни. Или пък те всъщност престават да бъдат истински в мига, в който пристигнат? Алиса казва, че ако се загуби в морето, може да си отиде у дома с железницата, което е стара дума за влакове. Горите са в Телевизор, също и джунглите, и пустините, улиците и небостъргачите, и колите. Животните са в Телевизор, освен мравките и Паяк, и Мишле, ама то всъщност вече си тръгна. Микробите са истински, кръвта — също. Момчетата са в Телевизор, но те малко приличат на мен, на онова мен в Огледалчо, което също не е истинско, само картина. Понякога обичам да си развързвам опашката и да си пускам всичката коса, и да провирам език, после да показвам лице и да казвам па!

Сряда е, така че мием коса, правим тюрбани от мехурчеста пяна от Сапун за чинии. Аз гледам навсякъде около шията на Мам, но не в нея.

Тя ми прави мустак, много е гъдел, та го изтривам.

— Тогава какво ще кажеш за брада?

Слага всичките мехурчета на брадичката ми като брада.

— Хо-хо-хо. Дядо Коледа великан ли е?

— А, ами май-май е доста едър — казва Мам.

Мисля, че той трябва да е истински, защото ни е донесовал милионите шоколадови бонбони в кутията с пурпурната панделка.

— Аз ще съм Джак Убиеца на Великани. Аз ще съм добър великан, ще намеря всички лоши и ще им отсека главите, фъц-шляп.

Барабаним по най-различни, като пълним стъклените буркани повече или ги наводопадваме извън. Единия го правя гигантски мегатронен трансформаторскоморски с антигравитационен лазер, който е всъщност Дървена лъжица.

Извъртам се да погледна „Импресия: Изгрев“. Има черна лодка с двамове мънички човекове и Жълтото лице на Господ, и размазана оранжева светлина върху водата, и сини неща, които май са други лодки, трудно е да се каже, защото това е изкуство.