Стая

За Телевизор отивам в Люлящ, но Мам сяда на Креватчо с Комплект, слага обратно подгъва на кафявата рокля с малкото розово. Гледаме Медицинската планета, където доктори и сестри режат дупки в човекове, за да им вадят микробите. Човековете спят, не са умрели. Докторите не дъвчат конеца като Мам, използват суперостри ками и после пак зашиват човековете като Франкенщайн.

Когато идват рекламите, Мам ме моли да отида и да натисна без звук. Някакъв мъж с жълта каска пробива дупка в една улица, държи се за челото и прави физиономия.

— Боли ли го? — питам аз.

Тя вдига поглед от шиенето.

— Сигурно го боли глава от онази шумна машина.

Ние не чуваме машината, защото е без звук. Мъжът от Телевизор стои пред една мивка и взема хапче от шише, после се усмихва и хвърля топка с едно момче.

— Мам, Мам.

— Какво? — Прави възел.

— Това е нашето шише. Видя ли? Видя ли мъжа с главобола?

— Не.

— Шишето, дето взе хапчето, същото е като нашето, с безболяващите!

Мам гледа Телевизор, но той сега показва една кола, която върви сред планина.

— Не, преди — казвам аз. — Той наистина държеше нашето шише безболяващи.

— Ами може би е било същото като нашето, но не е нашето.

— Ааа, беше.

— Не, има много такива.

— Къде?

Мам ме поглежда, после роклята, дърпа подгъва.

— Ами нашето си е там на лавицата, а другите са…

— В Телевизор?

Тя гледа конците и ги навива около малките картончета, за да се поберат обратно в Комплект.

— Знаеш ли какво? — подскачам аз. — Знаеш ли какво означава това? Той ходи в Телевизор. — Медицинската планета се е върнала, ама аз дори не гледам. — Стария Ник — казвам аз, за да не си помисли, че говоря за мъжа с жълтата каска. — Когато не е тук, през деня, знаеш ли? Той всъщност ходи в Телевизор. Ето как е взел безболяващите от магазин и ги е донесовал тук.

— Донесъл — казва Мам и става. — Донесъл, не донесовал. Време е за лягане. — Започва да пее: „Покажи ми пътя към дома“, но аз не се присъединявам.

Не мисля, че разбира колко изумително е това. Мисля за него през цялото време, докато си слагам пижамената тениска и си мия зъбите дори докато бозкам малко в Креватчо. Освобождавам си устата и казвам:

— Как така никога не сме го виждали в Телевизор? — Мам се прозява и се изправя. — Толкова гледаме, а никога не сме го виждали, как така?

— Той не е там.

— Ама шишето, той как го е взел?

— Не знам.

Казва го едно такова, странно. Мисля, че се преструва.

— Трябва да знаеш. Ти всичко знаеш.

— Виж, наистина не е важно.

— Важно е и ми пука! — почти изкрещявам аз.

— Джак…

Какво „Джак“? Какво означава „Джак“?

Мам се обляга на възглавниците.

— Много е трудно за обясняване.

Мисля, че може да обясни, само че не иска.

— Можеш, защото вече съм на пет.

Лицето й е обърнато към Врата.

— Там, където е било нашето шише с хапчета, наистина е магазин, оттам ги е взел, после ги е донесъл за Неделно лакомство.

— Магазин в Телевизор? — Поглеждам към Лавица да проверя дали шишето си е там. — Ама безболяващите са истински.

— И магазинът е истински. — Мам разтърква око.

— Как…?

— Добре, добре, добре. — Защо крещи? — Чуй ме. Онова, което виждаме по телевизията… са картини на истински неща.

По-изумително не съм чувал.

Мам е покрила уста с ръка.

— Дора е истинска наистина?

Маха си ръката.

— Не, извинявай. Голяма част от телевизията са измислени картини… например Дора е просто рисунка… но другите хора, онези с лицата, които изглеждат като мен и теб, са истински.

— Истински човекове?

Тя кима.

— И местата са истински, например фермите, горите, самолетите и градовете…

— Ааа, не. — Защо ме лъже? — Къде ще се поберат?

— Там. Навън. — Отпуска глава назад.

— Извън Стена на Креватчо? — Гледам Стена учудено.

— Извън Стая. — Сега пък сочи в другата посока, към Стена на Печка, пръстът й прави кръг.

— Магазините и горите се въртят в Открития космос?

— Не. Остави, Джак, не трябваше да…

— Да, трябваше. — Разтърсвам силно коляното й. — Кажи ми.

— Не днес, сега не мога да намеря правилните думи, за да обясня.

Алиса казва, че не може да обясни себе си, защото тя не е тя, знае коя е била тази сутрин, но оттогава се е променяла няколко пъти.

Мам изведнъж става и взема безболяващите от Лавица, мисля, че проверява дали са същите като онези в Телевизор, но тя отваря шишето и лапа едно, после още едно.

— Утре ще намериш ли думите?

— Осем и четирийсет и пет е, Джак, защо просто не си легнеш? — Връзва торбата с боклука и я слага до Врата.

Аз лягам в Гардеробчо, но съм съвсем буден.

* * *

Днес е един от дните, в които Мам я Няма.

Няма да се събуди както трябва. Тук е, ама не съвсем. Лежи в Креватчо с възглавниците върху главата си.

Глупавият Пиш се е изправил, натъпквам го надолу.

Изяждам си стоте овесени ядки и се качвам на стола, за да измия купата и Опарена лъжица. Много е тихо, когато спирам водата. Чудя се дали Стария Ник е идвал през нощта. Не мисля, защото торбата с боклука е все още до Врата, но може и да е, просто да не я е отнесъл?

Може би Мам не просто я Няма. Може той да й е стиснал врата още по-силно и сега тя…