Стая

Дора е рисунка в Телевизор, но е моя истинска приятелка, това е объркващо. Джип е наистина истински, докосвам го с пръсти. Супермен е само в Телевизор. Дърветата са в Телевизор, но Цвете е истинско, леле, забравих да го полея. Пренасям го от Скринчо до Мивка и веднага го правя. Питам се дали е изяло парченцето от рибата на Мам.

Скейтбордиетите са в Телевизор, също и момичетата, и момчетата, само дето Мам казва, че са истински, как да са истински, като са толкова сплескани? Аз и Мам можем да направим барикада, можем да преместим Креватчо пред Врата, та да не се отваря, как само ще го изненадаме, ха-ха. „Пуснете ме — викаше той, — или ще пухтя и трещя и ще ви издухам къщата.“ Тревата е в Телевизор, огънят — също, само че той може да влезе в Стая наистина, ако загрея боба и червеното скочи върху ръкава ми и ме изгори. Ще ми се да го видя, ама не да се случи. Въздухът е истински и водата само във Вана и Мивка, реките и езерата са в Телевизор, за морето не знам, защото ако и то се върти из Навън, ще намокри всичко. Искам да събудя Мам и да я попитам дали морето е истинско. Стая е истинска наистина, но може би Навън е също, само че е с невидимо наметало, като принц ДжакърДжак в приказката? Бебето Исус е май в Телевизор, освен на рисунката с неговата Мам и братовчед му, и баба му, но Господ е истински и гледа в Прозорче с жълтото си лице, само че не днес, има само сиво. Искам да съм в Креватчо с Мам. Вместо това седя на Черга с ръка точно върху издутото от крака й под Юрганчо. Ръката ми се изморява, така че я отпускам долу за малко, после я слагам пак. Навивам края на Черга и я оставям да се развие сама, правя го сто пъти.

Когато се стъмва, се опитвам да хапна още няколко печени бобчета, но те са отвратителни. Вместо това изяждам малко хляб с фъстъчено масло. Отварям Фризерчо и слагам вътре лице покрай пликовете с грах и спанак, и ужасен зелен фасул. Държа го там, докато ми се схванат дори клепачите. После изскачам навън, затварям вратата и разтривам бузи, за да ги стопля. Усещам ги с ръце, но не усещам как те усещат ръцете ми върху тях, странно е.

В Прозорче вече е тъмно, надявам се Господ да покаже сребърното си лице.

Обличам пижамената тениска. Чудя се дали съм мръсен, защото не съм се къпал, опитвам да се подуша. В Гардеробчо лягам в Одеялчо, но ми е студено. Днес забравих да увелича Термостатко, току-що се сетих, но вече не може, нощ е.

Много искам да бозкам, днес изобщо не съм. Дори дясната, макар че предпочитам лявата. Ако се мушна при Мам и бозна… ама тя може да ме отблъсне и това ще е по-лошо. А ако съм с нея в Креватчо и дойде Стария Ник? Не знам дали вече е девет, прекалено е тъмно да се види Часовник.

Промъквам се в Креватчо, супербавно, та Мам да не забележи. Просто си лежа близо. Ако чуя бип-бип, мога бързо-бързо да скоча обратно в Гардеробчо.

Ами ако той дойде, а Мам не се събуди, дали ще е още по-ядосан? Дали ще й направи още по-лоши белези?

Стоя буден, за да го чуя, като дойде.

Не идва, ама аз си оставам буден.

* * *

Торбата с боклука още е до Врата. Мам е станала преди мен тази сутрин и я е развързала, и е сипала малко от бобчетата, които е остъргала от консервата. Щом торбата е още там, сигурно това значи, че не е идвал, това прави две нощи, в които не е, ура.

Петък означава време за Матрак. Обръщаме го отпред назад и настрани, за да не става на буци, толкова е тежък, че трябва да използвам всичките си мускули, а когато се пльосне долу, ме бутва върху Черга. Виждам кафявото петно на Матрак откогато съм излязъл от корема на Мам за пръв път. После се състезаваме да обираме прах, прах е малки невидими частици от нашата кожа, които вече не ни трябват, защото ни порастват нови, като на змии. Мам киха много високо, като оперната звезда, която веднъж чухме в Телевизор.

Приготвяме списъка с покупките, не можем да решим какво искаме за Неделно лакомство.

— Да поискаме бонбони — казвам аз. — Дори не шоколад. Някакви бонбони, които никога досега не сме яли.

— Някакви много лепкави, та зъбите ти да станат като моите?

Не обичам, когато Мам прави сарказъм.

Сега четем изречения от книги без картинки, тази е „Колибата“ със страшна къща и много бял сняг.

— „Оттогава — чета аз — «се мотаем заедно», както казват днешните хлапета, сядаме на по чаша кафе — всъщност аз пия китайски чай, много горещ, със соя“13.

— Отлично — похвалва ме Мам, — „соя“ се римува с „тоя“.

Човековете в книгите и Телевизор все са жадни, пият бира и сок, и шампанско, и латета, и всякакви течности, понякога, когато са щастливи, си чукат чашите едни на други, ама без да ги чупят. Прочитам изречението пак, но още е объркващо.

— Кой е „него“ и кой е „с него“, деца ли са?

— Хмм — казва Мам и чете през рамото ми. — Мисля, че „децата“ означава децата по принцип.

— Какво значи „по принцип“?

— Много деца.

Опитвам се да ги видя, многото, как си играят заедно.

— Истински човекове ли?

Мам не отговаря една минута, после:

— Мда — но много тихо. Значи всичко, което каза, е вярно.

Белезите са си още на шията й, чудя се дали някога ще изчезнат.

* * *