Степният вълк

Мрачно умълчан, Темуджин продължи да смазва поводите и да проверява всеки ремък и възел на сбруята и стремената. Нямаше да даде повод на баща си да го укори пред по-младите му братя. Не че те бяха наоколо. Герът бе потънал в тишина след снощния запой. Чуваше се как златното орле пищи за храна и Хулун се пъхна вътре, за да го нахрани с парче кърваво месо. Докато Есугей го нямаше, това щеше да е нейно задължение, но то не можеше да отвлече вниманието й от задачата да подготви мъжа си за пътуването.

Понитата пръхтяха и цвилеха, приветствайки новия ден. Темуджин стоеше насред тази мирна сцена като някакво мрачно жребче, търсещо и най-малкия повод да зарита с крака. Не искаше да го сватосват с някаква кравоподобна жена. Искаше да отглежда жребци и да язди с Червената птица, да бъде известен, да всява страх. Чувстваше се като наказан, задето го отпращат. Бехтер вече беше ходил там и се бе върнал. Когато дойдеше време Темуджин да се върне, невястата на Бехтер сигурно вече щеше да е в гера на своя съпруг и брат му щеше да е мъж наред с останалите воини.

Проблемът с Бехтер бе една от причините за киселото настроение на Темуджин. Беше му станало навик да наранява гордостта на по-голямото момче и да се притеснява дали то не е вече безспорен фаворит на баща им. Знаеше, че в негово отсъствие Бехтер ще бъде третиран като наследник. След година собственото му право на наследство като нищо щеше да е забравено.

Но какво друго можеше да направи? Знаеше мнението на Есугей за непокорните синове. Ако откажеше да тръгне, със сигурност щеше да яде бой, а ако продължаваше да упорства, можеха и да го изхвърлят от племето. Есугей често заплашваше с подобно наказание, когато братята бяха прекалено шумни или се биеха твърде грубо помежду си. Той никога не се усмихваше при тези закани и те не мислеха, че ги лъже. Темуджин потрепери при тази мисъл. Да си безименен скиталец беше сурова съдба. Няма кой да наглежда стадото ти, докато спиш, нито пък да ти помогне да изкачиш някой хълм. Почти сигурен беше, че сам би умрял от глад, или по-скоро би бил убит при някой набег.

Първите му спомени бяха за радостно скачане и лудуване с братята му в гера. Никога не беше оставал сам и дори му бе трудно да си представи как ли би се чувствал без другите. Поклати леко глава, докато гледаше как баща му товари конете. Знаеше, че е най-добре да запази самообладание. Чу как Елук и Есугей изсумтяват в ритъм, докато затягат с всички сили въжетата. Товарът не беше само техен.

Изчака ги да свършат, после мина покрай Елук и отново провери всеки възел на понито си. Дружинникът на баща му като че ли се наостри, но Темуджин не даваше и пет пари за накърнените му чувства. Есугей неведнъж му беше повтарял, че мъжът не бива да зависи от уменията на нисшестоящите. Все пак не посмя да провери възлите на Есугей. Характерът на баща му беше твърде непредвидим. Можеше да се развесели, но и да пребие сина си заради наглостта му.

Намръщи се при мисълта за предстоящия път сам с баща си, без нито един брат, с когото да наруши тишината. Мислено сви рамене. Щеше да го понесе, както правеше с всяко друго неудобство. Та нима това не беше просто поредното изпитание? Беше получавал свирепи удари, както от собствения си баща, така и от бащата-небе. Бе страдал от глад и жажда, докато не му се приискаше да захапе самия себе си, за да вкуси кръвта си. Беше преживял достатъчно зими, в които стадата замръзваха до смърт, и едно лято, което изгори кожата им, и всички получиха големи жълти мехури. Баща му бе понесъл всички тези несгоди, без да се оплаква и без да показва и най-малък признак на слабост, сякаш притежаваше безкрайна издръжливост. Именно тя даваше сила на хората около него. Дори Елук преставаше да гледа кисело в присъствието на Есугей.

Темуджин стоеше вцепенен и блед като сребърна брезова фиданка и Хулун се промуши под шията на понито, за да го прегърне. Той усети как мъничкото бебе на гърдите й се разшава и долови миризмата на сладко мляко и овнешка мас. Тя го пусна и момиченцето проплака със зачервено лице. Темуджин видя, че Хулун пъха едрата си гърда под отворената уста. Не можеше да погледне майка си в очите и тя се озърна към Есугей, който стоеше гордо недалеч и гледаше в далечината. Хулун въздъхна.

— Стига, Есугей — на висок глас рече тя.

Съпругът й трепна и извъртя глава със зачервени устни.

— Какво…? — започна той.

— Много добре знаеш какво — прекъсна го тя. — Не си казал и една добра дума на момчето. Очакваш да яздиш следващите три дни в мълчание ли?

Есугей се намръщи, но Хулун още не беше приключила с него.

— Взе орлето му и го даде на онзи твой грозен дружинник. Да не очакваш от сина си да скача от радост и да ти благодари за това?

Светлите очи на Есугей се стрелнаха между Елук и сина му, докато премерваше думите си.

— Още е много млад — промърмори той.

Хулун изсъска като котел над огнище:

— Той е почти на възраст за женене. Млад е и прекалено горд, точно като твърдоглавия си баща. Толкова прилича на теб, че дори не можеш да го забележиш.