Степният вълк

Приключи с това и отиде да намери овчи барабонки. Разкъсваше ги с пръсти, за да види дали са достатъчно сухи, за да горят без много пушек. Събра подходящите на купчина, удари парче кремък по един стар нож, за да произведе искри, и запали огън. Есугей наряза парчета сушено овнешко и малко див лук с овча мас. От миризмата устите им се напълниха със слюнка. Хулун им бе дала хляб, който бързо се втвърдяваше. Разчупиха плоските питки и потопиха парчетата в мазнината.

Седнаха да ядат един срещу друг, като облизваха пръсти между хапките. Темуджин видя, че погледът на баща му се спира върху вързопа с черния айраг и му подаде мяха. Изчака търпеливо, докато ханът отпи голяма глътка.

— Разкажи ми за олхунутите.

Устата на баща му се изкриви в неволна подигравателна усмивка.

— Не са силни, но са много, също като мравките. Понякога си мисля, че мога да ги нападна и сам да убивам цял ден, преди да ме победят.

— Нима нямат воини? — не повярва Темуджин. От време на време баща му обичаше да разказва небивалици, но този път изглеждаше съвсем сериозен.

— Не и такива като Елук. Ще видиш. Предпочитат лъка пред меча, стоят далеч от враговете си и никога не се приближават, освен ако наистина не им се наложи. Щитовете им ги правят за посмешище, но пък лесно убиват понитата. Жилят като оси, но врежеш ли се сред тях, се пръскат като деца. Точно така взех майка ти. Издебнах ги и им скочих ненадейно.

— Как тогава ще се науча да боравя с меч? — настоятелно попита Темуджин.

Беше забравил как реагира баща му на този тон и едва избегна шамара, който трябваше да го научи на повечко смирение. Есугей продължи, сякаш не се бе случило нищо.

— Ще трябва да се упражняваш самичък, момче. На Бехтер му се е наложило същото, зная. Каза, че от самото начало до края не му позволили да докосне лък или нож. Страхливци, всичките до един. Но въпреки това жените им са чудесни.

— Защо се отнасят така с теб, а дават дъщерите си на синовете ти? — попита Темуджин, готов за нов удар. Есугей вече бе постлал дела си за сън и се излегна на тревата.

— Никой баща не иска неомъжени дъщери в гера си. Какво ще правят с тях, ако не идвам от време на време с някого от синовете си? Така могат да подсилят кръвта си със семе от други племена.

— Това прави ли нас по-силни? — попита Темуджин.

Баща му изсумтя, без да отваря очи.

— Вълците са си силни.

5.

Зорките очи на Есугей забелязаха съгледвачите на олхунутите в мига, в който го видяха и те. Дълбоките тонове на роговете им полетяха към племето, вдигайки воините да защитават стадата и жените си.

— Ще мълчиш, освен ако не те заговорят — предупреди Есугей сина си. — Бъди хладнокръвен, каквото и да се случи. Разбра ли?

Темуджин не отговори и нервно преглътна. Прекараните с баща му дни и нощи бяха странни за него. За първи път в живота му вниманието на Есугей беше насочено изцяло върху него, без братята му да разсейват хана. Отначало си мислеше, че пътуването ще бъде същинско мъчение. Те не бяха приятели, а и не можеха да бъдат, но имаше мигове, в които забелязваше особен пламък в очите на баща си. Не можеше да е друго освен гордост.

Видя в далечината от сухата земя да се надига облак прах — младите воини бяха скочили на понитата си с оръжия в ръце. Устата на Есугей се превърна в тънка линия и той изправи гръб на седлото. Темуджин направи всичко възможно да му подражава, докато гледаше как облакът прах расте и десетки воини препускат към тях.

— Не се обръщай, Темуджин — рязко каза баща му. — Това са момчешки игри, ще ме посрамиш, ако им обърнеш внимание.

— Разбирам — отвърна Темуджин. — Но ако стоиш като камък, те ще разберат, че си нащрек. Не е ли по-добре да говориш с мен и да се смееш?

Усети погледа на Есугей и изпита страх. Тези златни очи бяха последната гледка в живота на не един или двама млади бойци. Есугей се подготвяше за срещата с враговете, инстинктите му поемаха властта над мускулите и реакциите му. Темуджин се обърна да отговори на погледа и видя, че баща му събира цялата си воля и видимо се отпуска. Галопиращите олхунути вече не изглеждаха толкова близко и денят стана някак по-ярък.

— Ще изглеждам като глупак, ако ни пометат с понитата — каза Есугей и пусна една пресилена усмивка, която спокойно би подхождала на някой труп.

Темуджин искрено се разсмя на усилието му.

— Да не те боли? Опитай да отметнеш глава назад по твоя си начин.

Наобиколилите ги воини мълчаха, Темуджин и Есугей най-сетне се взеха в ръце и като че ли едва сега забелязаха присъствието на олхунутите. Темуджин се стараеше да гледа колкото се може по-безизразно, но не бе в състояние да прикрие любопитството си. Всичко беше по-различно от това, с което беше свикнал. Конете им бяха от по-добра порода, воините носеха леки сиви делове с извезани със златни нишки знаци над тъмнокафявите панталони. Изглеждаха по-чисти и спретнати от сънародниците му и в Темуджин се надигна смътно негодувание. Погледът му спря върху онзи, който явно им беше водач. Останалите конници отстъпиха настрани, когато той приближи, и сякаш очакваха заповедите му.