Степният вълк

— Не се целех в бедрото му. Исках да го убия, но разполагах само с един миг, преди другият брат на майка ти да хвърли брадва по мен.

— И той ли е тук? — попита Темуджин и се огледа.

Есугей се засмя.

— Не, освен ако не е успял някак да си зашие главата на раменете.

Темуджин замълча, замислен над думите му. Олхунутите нямаха причини да обичат баща му, напротив, имаха всички основания да го ненавиждат, но той въпреки това им пращаше синовете си и ги сгодяваше за дъщерите им. Познатите домашни правила изчезваха и той се почувства изгубен и изплашен. С усилие запази самообладание и си наложи да гледа все така студено и безизразно. В края на краищата, Бехтер бе издържал цяла година в това племе. Нямаше да го убият, а всичко друго можеше да се понесе, сигурен беше.

— Защо не излиза? — промърмори той към баща си.

Есугей изсумтя и извърна поглед от младите жени, които дояха козите.

— Кара ни да чакаме, защото си мисли, че така ще ме обиди. Накара ме да чакам, когато преди две години дойдох с Бехтер. Естествено, ще ме накара да чакам и когато пристигна с Хазар. Същински идиот е, но пък всички кучета лаят срещу вълка.

— Защо тогава изобщо идваш при него? — попита още по-тихо Темуджин.

— Кръвната връзка с тях ми осигурява безопасност. Противно им е да ме посрещат с добре дошъл, но така оказват почит на майка ти. Аз си изигравам ролята, а синовете ми се сдобиват с жени.

— Ще видиш ли техния хан? — попита Темуджин.

Есугей поклати глава.

— Ако Сансар ме срещне, ще бъде принуден да ми предложи палатките и жените си, докато съм тук. Сигурно е излязъл на лов, както бих постъпил и аз, ако той дойде при вълците.

— Харесваш го — каза Темуджин, като внимателно наблюдаваше баща си.

— Достатъчно честен е да не се преструва на приятел. Уважавам го. Ако някога реша да отнема стадото му, ще му оставя няколко овце и една-две жени, а може би дори лък и добро наметало, за да не замръзне.

Есугей се усмихна при тази мисъл и отново се загледа към момичетата посред блеещото стадо. Темуджин се запита дали вече знаят, че между тях се е появил вълк.

В гера беше тъмно и миришеше на овнешко месо и пот. Докато се навеждаше на прага, Темуджин за първи път си даде сметка колко уязвим е човек, когато влиза в чужд дом. Може би ниските врати имаха и друга роля освен да държат зимата отвън.

Покрай стените на гера имаше дървени легла и столове, а в средата — малка печка. Темуджин остана разочарован от простия интериор, но зорките му очи не пропуснаха прекрасния двойно извит лък на отсрещната стена, изработен от рог и сухожилия. Зачуди се дали ще има възможност да упражнява стрелбата си с олхунутите. Ако не му позволяха да докосва оръжие цели четири сезона, като нищо щеше да изгуби уменията, за които беше положил големи усилия.

Коке стоеше с приведена в знак на почит глава, а един друг мъж стана, когато Есугей пристъпи да го поздрави. Беше една глава по-нисък от хана на вълците.

— Доведох ти втория си син, Енк — официално каза Есугей. — Олхунутите са приятели на вълците и ни оказват голяма чест със силните си съпруги.

Темуджин наблюдаваше с интерес вуйчо си. Братът на майка му. Помисли си колко е странно, че тя е израсла точно в този гер и може би като малка дори е яздела някоя овца.

Енк беше мършав, само кожа и кости, и очертанията на обръснатия му череп се виждаха съвсем ясно. Дори в тъмния гер кожата му блестеше от мас, а от скалпа между очите му се спускаше една-единствена плитка сива коса. Не погледна благосклонно към Темуджин, макар че стисна ръката на Есугей и даде знак на жена си да приготви солен чай.

— Сестра ми добре ли е? — попита Енк, нарушавайки възцарилата се тишина.

— Дари ме с дъщеря — отвърна Есугей. — Може би някой ден ти ще ми пратиш свой син.

Енк кимна, макар че идеята като че ли не му се нравеше особено.

— Момичето, което намери за по-големия ми син, кърви ли вече? — попита Есугей.

Енк се намръщи над чашата чай.

— Майка й казва, че не — отвърна той. — Ще дойде, когато е готова.

Канеше се да добави нещо, но в последния момент затвори плътно уста и бръчките около нея станаха още по-дълбоки.

Темуджин приседна в края на леглото, като обърна внимание на хубавите завивки. Спомняйки си думите на баща си, той пое предложената му купа чай с дясната ръка, а с лявата придържаше лакътя си, както бе обичаят. Никой не би могъл да укори маниерите му.

Настаниха се и мълчаливо отпиха. Постепенно Темуджин започна да се отпуска.

— Защо синът ти не ме поздравява? — лукаво попита Енк.

Темуджин застина, а баща му се намръщи. Момчето остави купата си и отново стана. Енк също се изправи и Темуджин с удоволствие забеляза, че е висок колкото него.

— За мен е чест да се срещна с теб, вуйчо — каза той. — Аз съм Темуджин, вторият син на хана на вълците. Майка ми ти изпраща поздрави. Добре ли си?

— Добре съм, момче — отвърна Енк. — Виждам обаче, че тепърва трябва да се учиш на обноски.