Степният вълк

Есугей леко се изкашля и Енк затвори уста, макар да се канеше да добави нещо. Раздразнението в очите му не убягна на Темуджин. Беше запратен в изпълнения с коварни игри свят на възрастните и отново изпита ужас от момента, в който баща му щеше да го остави тук.

— Как е бедрото ти? — промърмори Есугей.

Тънката уста на Енк се изкриви в пресилена усмивка.

— Дори и не помислям за него — отвърна той.

Темуджин забеляза, че домакинът им се движеше пъргаво, докато сядаше отново на мястото си. Изпита задоволство. Не беше длъжен да харесва тези чужди хора. Разбираше, че това е изпитание като всички останали, на които Есугей подлагаше синовете си. Щеше да издържи.

— Има ли жена за него в герите? — попита Есугей.

Енк се намръщи, изпи чая си и протегна купата, за да я напълнят отново.

— Има едно семейство, което не успя да намери жених за дъщеря си. Ще бъдат доволни да я дадат да яде чуждо месо и мляко.

Есугей кимна.

— Ще я видя, преди да тръгна. Трябва да е силна и да може да ражда деца на вълците. Кой знае, един ден може да стане майка на племето.

Енк кимна и отпи от соления си чай, сякаш се беше замислил дълбоко. Темуджин от все сърце искаше да избяга по-далеч от киселата миризма на мъжа и сумрачния му гер, но се насили да стои неподвижен и да попива всяка дума. В края на краищата, бъдещето му зависеше от този момент.

— Ще ти я доведа — каза Енк, но Есугей поклати глава.

— Добрата кръв е от добър сой, Енк. Трябва да видя родителите й, преди да си тръгна.

Енк кимна неохотно.

— Добре тогава. И без това ми се пикае.

Темуджин се изправи, но изчака, докато вуйчо му излезе навън. Почти веднага отвън се разнесе шумно шуртене. Есугей се засмя сподавено, но гърленият звук звучеше неприветливо. Без да казва нищо, той прегърна Темуджин през врата и двамата излязоха под ярките лъчи на слънцето.

Интересът на олхунутите към посетителите беше неутолим. След като очите му привикнаха със светлината, Темуджин видя десетки от тях около гера, но Есугей едва ги удостои с поглед. Енк тръгна през тълпата, като срита две жълти кучета по пътя си. Есугей закрачи след него и за миг погледна сина си в очите. Темуджин посрещна спокойно погледа му и ханът кимна, явно успокоен.

Сковаността на Енк личеше много повече, докато вървяха след него. Дори старото нараняване можеше да се забележи. Той усети изпитателните им погледи и лицето му почервеня, докато ги водеше между скупчените гери към края на лагера. Бърборещите олхунути вървяха след тях, без изобщо да се срамуват от любопитството си.

Зад малкия отряд се разнесе тропот на копита и Темуджин едва се стърпя да не се обърне. Видя, че баща му се озърта. Знаеше, че в случай на опасност ханът щеше да изтегли меча си. Пръстите му наистина се стегнаха около дръжката, но Есугей само се усмихна. Темуджин слушаше как тропотът приближава все повече, докато накрая земята затрепери под краката му.

В последния момент Есугей рязко пристъпи встрани, ръцете му мълниеносно се вдигнаха и уловиха ездача. Конят препусна лудешки, останал без юзда и седло. Освободен от товара си, ритна два пъти във въздуха, после се успокои и наведе глава към сухата трева.

Темуджин се завъртя и видя, че баща му полага на земята някакво дете, леко като перце.

Може би беше момиче, но не бе така лесно да се познае. Косата му беше късо подстригана, а лицето почти черно от прахта. То се извиваше яростно в ръцете на Есугей, плюеше и крещеше. Той се засмя и се обърна към Енк с вдигнати вежди.

— Виждам, че олхунутите не ги опитомяват — отбеляза Есугей.

Лицето на Енк беше изкривено в някакво подобие на развеселеност. Той изгледа мърлявото момиче, което избяга с писъци надалеч.

— Е, да продължим при баща й — каза и хвърли поглед към Темуджин, преди да закуцука напред.

Темуджин зяпна след тичащото момиче. Искаше му се да я беше разгледал по-добре.

— Това ли е тя? — попита той.

Никой не му отговори. Конете на олхунутите в края на лагера цвилеха и тръскаха глави, развълнувани от настъпилата пролет. Последният гер се издигаше върху прашната земя край оградения участък, почернял и без никаква украса. Вратата му не беше боядисана. Това подсказваше, че собствениците не притежават почти нищо друго освен живота си и мястото си в племето. Темуджин въздъхна при мисълта, че ще прекара цяла година в това бедно семейство. Беше се надявал поне да му дадат лък, за да може да ловува. Като видя жилището обаче, разбра, че родителите на съпругата му ще бъдат затруднени дори да го изхранят.

Лицето на Есугей беше безизразно и Темуджин правеше всичко възможно да му подражава пред Енк. Вече беше твърдо решен да не харесва вуйчо си, който го бе посрещнал с такова нежелание. Нямаше да му е трудно.