Степният вълк

Престори се, че напада напред, после отстъпи бързо назад и се озова извън оформящия се около него кръг. Един от мъжете се обърна да замахне високо, Есугей го промуши в подмишницата и измъкна меча си, докато онзи падаше. Усети остра болка в гърба, но се освободи и с бърз удар повали още един от нападателите, като отнесе половината му челюст.

Улаган се хвърли напред. Лицето му се изкриви от ярост заради смъртта на тримата му другари.

— Трябваше да вземеш повече хора, за да се справиш с един хан — подигра му се Есугей. — Петима са просто обида за мен.

Рязко се отпусна на коляно, за да избегне удара на Улаган, замахна свирепо и успя да улучи пищяла на по-младия мъж. Раната не беше смъртоносна, но кръвта пропи ботуша на Улаган и татарският воин изведнъж изгуби част от самоувереността си.

Есугей се изправи и запристъпва наляво-надясно, за да изкара противниците си от равновесие. Тренираше всеки ден с Елук и дружинниците и знаеше, че движението е ключовият момент в боя с мечове. Всеки можеше да размахва острие над главата си, но именно работата на краката отличаваше обикновения човек от майстора. Ухили се, щом Улаган закуцука след него, и му направи знак да приближи. Татаринът кимна на своя другар и той пристъпи напред. Улаган бе преценил момента добре и Есугей нямаше пространство за отстъпление. Заби меча си дълбоко в гърдите на безименния мъж, но той се заклещи в ребрата и в същия миг Улаган нанесе удар с цялата си тежест. Върхът на меча проби ризницата и се заби в стомаха на Есугей. Той изпусна дръжката и оръжието му падна на земята. Изпита силна болка за синовете си, по-лоша от болката от раната, но въпреки това сграбчи здраво Улаган с дясната си ръка, а с лявата извади кинжала от колана си.

Улаган забеляза движението и опита да се измъкне, но хватката на Есугей беше желязна. Той погледна отгоре младия татарин и се изплю в лицето му.

— Народът ти ще бъде пропъден от тази земя заради това, татарино. Домовете ви ще бъдат изгорени, а стадата ви — пръснати.

С бързо движение преряза гърлото на младия мъж и го пусна. Докато падаше на земята, оръжието на татарина излезе от раната, Есугей изрева от болка и рухна на колене. Усети, че кръвта се стича по бедрата му, и отряза с кинжала широка ивица от дела си, като дърпаше и ругаеше в агония, със затворени очи. Конят му нервно дърпаше повода и уплашено цвилеше. Животното се беше уплашило от миризмата на кръв и Есугей се насили да заговори спокойно. Ако понито успееше да се освободи и побегнете, той нямаше да може да стигне до племето си.

— Всичко е наред, малкият. Не успяха да ме убият. Помниш ли как Елук бе паднал на счупеното дръвче и то се заби в гърба му? Преживя го, само сипаха доста горещ айраг в раната.

Намръщи се при спомена. Обикновено сдържаният Елук беше крещял като малко дете тогава. За негово облекчение гласът му успокои понито и то престана да се дърпа.

— Точно така, малкият. Сега ще ме отнесеш у дома.

Чувстваше се замаян, всеки момент можеше да изгуби съзнание, но пръстите му стегнаха ивицата в кръста и завързаха здраво възлите. Вдигна ръце, помириса ги и трепна от миризмата на човешки изпражнения. Жестока работа, помисли си той. Само заради това заслужаваха да умрат.

Искаше само да си остане на колене с изправен гръб. Но бащиният меч лежеше недалеч от ръката му и допирът на студения метал го успокои. Можеше да остане тук дълго и да гледа изгряващото слънце. Но знаеше, че не бива да го прави, ако иска Темуджин да остане жив. Трябваше да стигне до вълците и да изпрати воини за момчето. Трябваше да го върне обратно. Усещаше тялото си натежало и безполезно, но отново събра всичките си сили.

Изрева от болка, изправи се на крака и тръгна с олюляване към коня, който го гледаше с крайчеца на очите си. Опря чело в хълбока на понито и прибра меча в ножницата, като рязко си поемаше въздух през пулсиращата болка. Несигурните му пръсти развързаха повода и той някак успя да се качи в седлото. Знаеше, че не може да се спусне по стръмния склон, но другата страна на хълма беше по-полегата. Подкара коня с поглед в далечината, към дома и семейството.

8.

С настъпването на вечерта Бехтер остави кобилата си да пасе и седна на хребета, очаквайки завръщането на баща си. Гърбът го болеше от умора — цял ден бе прекарал на седлото със стадата. Поне не му беше скучно. Беше спасил едно козле от мочурището до реката. Завързан с въже през кръста, бе нагазил в черната кал, за да извади ужасеното животно, преди да се е удавило. То се бореше с всички сили, но Бехтер го издърпа за ухото и го остави на сушата. Там то го изгледа злобно, сякаш той беше виновен за мъченията му. Погледът му бавно се плъзна по степта, докато разсеяно триеше петънце черна кал по кожата си.