Стив Джобс: Единствената официална биография на основателя на Apple

Кацeнбърг е доста по-великодушен. Той смята Джобс за един от „малкото истински гении“ и се научава да го уважава въпреки бурните им взаимоотношения.

„Мравки“ е победен, но по-важното е, че „Пиксар“ доказва, че не е чудо за три дни. „Животът на една буболечка“ донася толкова приходи, колкото „Играта на играчките“, и така доказва, че първият успех не е бил щастлива случайност. „Понякога в бизнеса се среща т.нар. синдром на втория продукт – казва по-късно Джобс. – Той е резултат от неразбирането на какво точно се дължи успехът на първия продукт. Вече бях преживял това с „Епъл“. Вярвах, че ако сполучим и с втория филм, значи сме успели.“

Личният филм на Стив

„Играта на играчките 2“, който излиза през ноември 1999, е още по-сполучлив, с приходи от 485 милиона долара в световен мащаб. След като успехът на „Пиксар“ е вече сигурен, идва време за построяването на представителен централен офис. Джобс и екипът на „Пиксар“ намират една изоставена консервна фабрика в Емъривил – индустриален район между Бъркли и Оукланд, точно срещу Бей Бридж край Сан Франциско. Събарят я и Джобс наема Питър Болин, архитекта на магазините „Епъл“, да проектира нова сграда за парцела от 16 акра.

Джобс се вманиачава върху всеки аспект на новата сграда – от цялостната концепция до най-дребните подробности около материалите и конструкцията. „Стив твърдо вярваше, че подходящата сграда може да направи чудеса“ – казва президентът на „Пиксар“ Ед Катмъл. Джобс контролира изграждането като режисьор, премислящ всяка сцена на своя филм. „Сградата на „Пиксар“ бе личният филм на Стив“, казва Ласетър.

Първоначално Ласетър иска традиционно холивудско студио, с отделни сгради за различните проекти и помощни постройки за екипите по разработката. Но хората на „Дисни“ казват, че не харесват новата обстановка, тъй като екипите се чувстват откъснати един от друг. Джобс се съгласява с тях и дори отива в другата крайност: построява една-единствена огромна сграда около централен атриум, който да насърчава случайните срещи.

Въпреки че е рожба на цифровия свят или може би защото познава много добре неговата склонност да изолира хората, Джобс много държи на личните срещи.

– В нашата ера на комуникационни мрежи хората се изкушават да мислят, че идеите могат да се развиват чрез имейли и чат – казва той. – Това е лудост. Креативността произлиза от случайните срещи, от свободните, непланирани дискусии. Сблъскваш се случайно с някого, питаш го какво прави и си казваш: „Еха... виж ти!“. Скоро и на теб ти хрумват нови идеи.

Затова той проектира сградата на „Пиксар“ така, че тя да насърчава случайните срещи и непланираното сътрудничество.

– Ако една сграда не насърчава именно това, ще пропуснете много от иновациите и магията, която пламва от внезапните творчески прозрения – казва той. – Затова проектирахме сградата така, че да позволим на служителите да излизат от офисите си и да общуват в централния атриум с хора, които не биха срещнали при други обстоятелства.

Всички входни врати и главни стълбища водят към атриума, където са поставени личните пощенски кутии и има уютно кафене. Към атриума гледат и прозорците на конферентните зали, театърът с 600 места; две по-малки прожекционни зали също са с изход към него.

– Теорията на Стив се оказа правилна и даде резултат от първия ден – спомня си Ласетър. – Непрекъснато се сблъсквах с хора, които не бях срещал от месеци. Никога не съм виждал сграда, която така добре да насърчава сътрудничеството и креативността.

Джобс дори стига дотам да обяви, че ще има само две големи тоалетни в сградата – по една за всеки пол, също свързани с атриума.

– Той твърдо вярваше в своята концепция – спомня си Пам Къруин, изпълнителният директор на „Пиксар“. – Някои от нас смятаха, че отива твърде далеч. Една бременна жена каза, че не могат да я карат да върви 10 минути, за да стигне до тоалетната, и това доведе до яростни спорове.

Този случай е един от няколкото, в които Ласетър не се съгласява с Джобс. Двамата постигат компромис: ще има по четири тоалетни от двете страни на атриума, на всеки от двата етажа.

Тъй като стоманените носещи греди на сградата ще са видими, Джобс преглежда внимателно мострите, изпратени от производители от цялата страна, за да определи кой материал е с най-подходящ цвят и текстура. Накрая избира един завод в Арканзас и му възлага да изчисти метала до естествения му цвят и да се погрижи гредите да не бъдат надраскани при превоза с тежкотоварни камиони. Настоява също всички греди да бъдат свързани с болтове, а не заварени.

– Обработиха стоманата с пясъкоструйка и нанесоха прозрачно защитно покритие, така че да се вижда чистият метал – спомня си той. – Когато монтажниците издигаха и сглобяваха гредите, през уикенда водеха и семействата си, за да им ги покажат.