Стив Джобс: Единствената официална биография на основателя на Apple

Група съмишленици на Янов основават така наречения Орегонски център на чувствата в един стар хотел в Юджийн. Центърът се ръководи от бившия гуру на Джобс – Робърт Фридланд, чиято комуна „Всички сме едно“ е наблизо. В края на 1974 г. Джобс се записва на дванайсетседмична терапия срещу 1000 долара.

– Двамата със Стив бяхме в период на лично израстване, затова исках да отида с него, но нямах пари – разказва Котке.

Джобс доверява на няколко близки приятели, че е бил подтикнат от болката, че е бил даден за осиновяване и не познавал биологичните си родители.

– Стив силно копнееше да разбере кои са биологичните му родители, за да опознае по-добре себе си – разказва Фридланд.

От осиновителите си Джобс знае, че родителите му са завършили университет и че баща му вероятно е сириец. Дори обмисля да наеме частен детектив, но после се отказва, поне за момента.

– Не исках да нараня родителите си – обяснява той, имайки предвид Пол и Клара Джобс.

– Не можеше да се примири с факта, че е бил изоставен – казва Елизабет Холмс. – Смяташе, че в емоционален план трябва да преодолее този проблем.

Джобс лично й признал: „Това много ме притеснява. Трябва да се фокусирам върху него.“ Още по-откровен бил пред Грег Калхун.

– Терзаеше се много за това, че е осиновен, и често говореше с мен за това – спомня си Калхун. – Чрез така наречения „първичен писък“ и безслузните си диети се опитваше да се прочисти, да проникне по-дълбоко в гнева си. Сподели ми, че е много ядосан задето биологичните му родители са се отказали от него.

Джон Ленън преминава през същата първична терапия през 1970 г. и през декември същата година прави песента „Майка“ с „Пластик Оно Бенд“

В нея изразява чувствата си към бащата, който го е изоставил, и майка му, убита в тийнейджърските му години. Припевът съдържа призива: „Мамо, не си отивай. Татко, върни се.“ Джобс често слуша песента.

По-късно той признава, че терапията на Янов не била много ефективна:

– Предлагаше готов, фиксиран отговор, който се оказа твърде опростенчески. Стана ми ясно, че няма да получа някакво велико прозрение.

Елизабет обаче смята, че сеансите са го направили по-уверен:

– Терапията го промени. Беше все така сприхав, но за известно време излъчваше спокойствие. Доби повече увереност и чувството, че не си е на мястото, намаля.

Джобс усеща, че може да предаде тази своя увереност на околните и да ги кара да правят неща, които са смятали за невъзможни. Елизабет скъсва с Котке и се присъединява към една секта в Сан Франциско, която изисква от последователите си да прекъснат контакт с всичките си досегашни приятели. Джобс обаче не приема това условие. Един ден нахълтва в култовата сграда на сектата и заявява, че отива в ябълковата градина на Фридланд и Елизабет трябва да дойде с него. Още по-безочливо изтъква, че тя ще кара през част от пътуването (въпреки че дори не знае как се използва скоростният лост).

– Когато излязохме на празен участък, Стив ме накара да седна зад волана и да натисна педала, докато вдигнахме деветдесет – спомня си тя. – Пусна „Кръв върху релсите“ на Дилън, сложи глава в скута ми и заспа. Държеше се, сякаш е в състояние да направи всичко и следователно и аз мога. Повери живота си в ръцете ми. Така ме накара да извърша нещо, на което не знаех, че съм способна.

Това е добрата страна на онова, което става известно като неговото „изкривяване на реалността“.

– Ако му се довериш, можеш да постигнеш всякакви неща – казва Елизабет. – Ако е решил, че нещо трябва да стане, той прави така, че да стане.

Завръщането

Един ден в началото на 1975 г. Рон Уейн нахълтва в кабинета на Ал Олкърн в „Атари“ и възкликва:

– Стиви се върна!

– Леле! Доведи го веднага.

Джобс влиза бос, по шафранено расо, с една бройка от „Бъди тук и сега“, която връчва на Олкърн и настоява да я прочете. След това пита дали може да се върне на работа.

– Приличаше на някакъв кришнар, но много се зарадвах, като го видях – спомня си Олкърн. – Казах му: „Разбира се!“

Отново в името на фирмения мир Джобс работи главно нощем. Возняк, който живее наблизо и работи в „Хюлет-Пакард“, често се отбива след вечеря да си приказват и да играят видеоигри. В залата за боулинг в Сънивейл той направо се пристрастява към „Понг“, затова сглобява собствена конзола, която свързва с телевизора вкъщи.

Един ден към края на лятото на 1975 г. Нолан Бушнел напук на всеобщото мнение, че игрите с жонглиране са си изпели песента, решава да направи вариант на „Понг“ за един човек; вместо да се съревновава със съперник, играчът изстрелва топчето срещу стена, от която при всеки удар пада по една тухличка. Бушнел извиква Джобс в кабинета си, скицира идеята на една черна дъска и му дава задачата да я реализира. Обещава премия за всеки микрочип по-малко от петдесетте, които той е използвал. Бушнел знае, че Джобс не е голям инженер, но правилно предвижда, че ще извика на помощ Возняк, който постоянно се мотае наоколо.

– С един куршум два заека – спомня си Бушнел. – Воз беше по-добър инженер.