Стив Джобс: Единствената официална биография на основателя на Apple

След като отклоних предложението да напиша негова биография, контактувахме рядко. Веднъж в един имейл го попитах дали е вярно, както твърдеше дъщеря ми, че емблемата на „Епъл“ била избрана в памет на пионера в компютърната наука, британецът Алан Тюринг, който през Втората световна война разкрива германските военни шифри, а по-късно се самоубива, като отхапва от ябълка, инжектирана с цианкалий. Стив ми отговори, че би искал да е така, но не е. Това сложи началото на поредица от писма, посветени на създаването на „Епъл“, и аз неусетно започнах да събирам материал на тази тема, за всеки случай, ако реша да пиша такава книга. След издаването на биографията на Айнщайн Джобс дойде на едно представяне в Пало Алто, поиска да говорим насаме и отново изтъкна, че неговият живот е добра тема за такова четиво.

Настойчивостта му ме озадачи. Джобс беше известен като човек, който не обича да се говори за личния му живот, а и едва ли бе чел книгите ми. „Може би някой ден...“ – отново отклоних предложението. През 2009 г. обаче жена му Лорийн Пауъл ми каза директно:

– Ако ще пишеш за Стив, сега е моментът.

Джобс току-що си беше взел втори отпуск по болест. Признах Ł, че когато за първи път бе повдигнал темата, още не знаех, че е болен. Почти никой не е знаел, обясни тя. Бил ми се обадил точно преди да го оперират от рак и все още пазел болестта си в тайна.

Тогава взех решението да напиша тази книга. За голяма моя изненада Джобс заяви, че по никакъв начин няма да ми влияе и изобщо не искал да знае какво ще пиша:

– Това е твоя книга. Дори няма да я прочета.

През есента обаче явно се разколеба. Беше получил усложнения от болестта, за което още нямах представа. Престана да отговаря на обажданията ми и аз прекратих писането за известно време.

В навечерието на новата 2009-а година неочаквано ми се обади. Беше си вкъщи в Пало Алто, сам със сестра си – писателката Мона Симпсън. Жена му и трите им деца били на ски, но той не се чувствал добре, за да отиде с тях. Беше във философско настроение и говорихме повече от час. Разказа ми как още като дванайсетгодишен решил да конструира честотомер. Намерил в указателя Бил Хюлет, основателя на „Хюлет-Пакард“, и му се обадил да си поръча части. Каза ми, че последните дванайсет години след завръщането му в „Епъл“ били най-съзидателните в живота му по отношение създаването на нови продукти. По-важната му цел обаче била да постигне онова, което са направили Хюлет и приятелят му Пакард – да създадат компания, толкова заредена с творческа енергия, че да ги надживее.

– Винаги съм се увличал по хуманитарните дисциплини, но повече ми харесваше електрониката – сподели той. – Веднъж прочетох какво е казал един от кумирите ми – Едуин Ланд от „Полароид“. Според него най-важни са хората, работещи едновременно в сферата и на хуманитарните, и на точните науки. Реших, че искам да бъда един от тях.

Звучеше, сякаш предлага тема за биографията си (и в този случай темата бе съвсем на място). Творческата енергия, породена от съсредоточаването на интереса към хуманиратните и точните науки в човек със силен характер, бе темата, която най-силно ме вълнува при написването на биографиите на Франклин и Айнщайн. Убеден съм, че тя ще бъде главната движеща сила при създаването на новаторските икономики на XXI век.

Попитах Джобс защо иска точно аз да напиша биографията му.

– Ти най-добре предразполагаш хората да споделят – отговори ми той.

Това заявление ме изненада. Знаех, че ще се наложи да разговарям с много хора, които е уволнил, оскърбил, изоставил или разгневил по някакъв начин, и се опасявах, че казаното от тях няма да му бъде приятно. Точно така и стана – Джобс наистина ставаше докачлив, когато разбереше за някое от тези интервюта. След няколко месеца обаче започна да насърчава хората да говорят с мен, дори враговете и бившите си приятелки. Не искаше нищо да бъде премълчано.

– Правил съм много неща, с които не се гордея, например начинът, по който постъпих, когато бях на двайсет и три и приятелката ми забременя от мен. Никоя от тайните ми обаче не е толкова срамна, че да не искам да излезе наяве.

По никакъв начин не се стремеше да ми налага какво да пиша и дори не искаше да го чете предварително. Единствената му намеса бе, когато издателството избираше илюстрацията за корицата. Когато видя първоначалния вариант, той му се стори толкова неприемлив, че поиска да участва в оформлението на нова корица. Това ме развесели, а и бях склонен да направим друг вариант, затова веднага се съгласих.