Стив Джобс: Единствената официална биография на основателя на Apple

Ан Боуърс става специалист по справяне с перфекционизма, надменността и сприхавостта на Джобс. Тя е бивш началник на отдел „Човешки ресурси“ в „Интел“, откъдето се оттегля, след като се омъжва за единия съосновател на фирмата – Боб Нойс. Постъпва в „Епъл“ през 1980 г. и поема ролята на майка, която се намесва при всяко истерично избухване на Джобс. Отива в кабинета му, затваря вратата и започва спокойно да го поучава.

– Знам, знам – измърморва той.

– Тогава, моля те, престани да се държиш така – настоява тя.

Боуърс си спомня:

– Известно време пазеше добро поведение. После, след около седмица пак ми се обаждаха. – Тя осъзнава, че Джобс не може да се владее. – Имаше огромни очаквания и ако някой не ги оправдаеше, трудно го понасяше. Не умееше да се владее. Разбирах защо Стив се ядосва и обикновено беше прав, но реакцията му причиняваше само вреда. Така създаваше страх около себе си. Съзнаваше го, но това невинаги го караше да промени държанието си.

Джобс се сближава с Боуърс и съпруга Ł и често се отбива без предупреждение в дома им в Лос Гатос. Тя обикновено чува мотоциклета му отдалече и обявява: „Стив пак идва за вечеря.“ За известно време двамата с Нойс са като приемно семейство за него.

– Беше страшно умен, но нещо му липсваше. Нуждаеше се от някой възрастен, от баща, в какъвто се превърна Боб, а пък аз му бях като майка.

От взискателното и оскърбително поведение на Джобс има и някои ползи. Онези, които оцеляват от сблъсъка с него, стават по-силни. Започват да работят по-добре – от страх или от желание да му се харесат.

– Поведението му може да бъде емоционално изтощаващо, но ако оцелееш, помага – казва Хофман.

Освен това човек може да му се опълчи – само понякога – и не само да оцелее, ами и да прогресира. Това невинаги се получава; Раскин се опитва и успява за известно време, но в крайна сметка е разгромен. Ако обаче си спокоен и уверен, ако Джобс те е преценил и е решил, че си разбираш от работата, ще те уважава. Както в личния му, така и в професионалния живот сред най-близките му хора преобладават силните личности.

Хората от екипа на „Мак“ много добре знаят това. Всяка година, започвайки от 1981, те присъждат награда на човека, който най-успешно му се е противопоставил. Това отличие е отчасти шега. Джобс знае за него и харесва идеята. Първата година печели Джоана Хофман. Тя произлиза от семейство на източноевропейски емигранти, има буен темперамент и силна воля. Един ден например установява, че Джобс е променил маркетинговите Ł предвиждания по начин, който според нея е в крещящо противоречие с действителността. Бясна, нахълтва в кабинета му.

– Когато се качвах по стълбите, казах на секретарката му, че ще взема нож и ще го убия – спомня си тя. – Стив обаче ме беше чул и подви опашка.

Хофман спечелва наградата и през 1982 г.

– Завиждах на Джоана, защото се противопоставяше на Стив, а аз нямах смелост да го направя – споделя Деби Колман, която се включва в екипа „Мак“ същата година. – После, през 1983 г., аз спечелих наградата. Бях научила, че човек трябва да отстоява убежденията си, а Стив уважаваше това. Впоследствие ме повиши.

В крайна сметка Деби Колман става началник на производствения отдел.

Един ден Джобс влиза в кабинката на един от инженерите на Аткинсън и измърморва обичайното: „Това е боклук.“

– Моят човек каза: „Не, не е. Това е най-добрият начин да се направи“ – и обясни на Стив какви инженерни трикове е приложил – спомня си Аткинсън.

Джобс отстъпва. Аткинсън научава хората си как да тълкуват думите на шефа:

– Под „Това е боклук“ трябваше да се разбира: „Обясни ми защо това е най-добрият начин“.

Историята обаче има и продължение, което Аткинсън смята за поучително. След известно време инженерът открива по-добър начин да реализира желаната функция.

– Справи се по-добре, защото Стив беше разкритикувал работата му – смята Аткинсън. – Това показва, че човек може да му се противопостави, но трябва и да го слуша, защото обикновено е прав.

Сприхавото поведение на Джобс е подтикнато отчасти от перфекционизма и неприязънта му към онези, които допускат компромиси, за да се вместят в сроковете или в бюджета на даден продукт.

– Не си падаше по компромисните решения – казва Аткинсън. – Спред него, ако някой не се старае да направи продукта си идеален, значи е мърляч.

На Компютърния панаир на Западното крайбрежие през април 1981 г. Адам Озбърн пуска първия истински преносим компютър. Не е нещо особено – има петинчов екран и няма много памет – но работи добре. Озбърн обявява: „Върши работа. Всичко останало е излишно.“ Джобс се възмущава от този подход и дни наред се подиграва на Озбърн.

– Този тип нищо не разбира – не спира да повтаря из коридорите на „Епъл“. – Това, което прави, не е изкуство, а боклук.

Един ден Джобс влиза в кабинката на Лари Кениън, който работи върху операционната система на „Макинтош“, и се оплаква, че зарежда много бавно. Кениън започва да обяснява, но Джобс го срязва: „Ако знаеш, че това може да спаси нечий живот, ще съкратиш ли с още десет секунди времето за зареждане?“