Стъклени къщи

Никой не я погледна, като мина край тях. Тя отиде до стъклената будка на портиера и дежурният студент, който седеше вътре, вдигна глава от списанието, видя синините й и зяпна от изненада.

— Здрасти — каза Клеър. Гласчето й прозвуча тънко и сухо и тя трябваше да преглътне два пъти. — Аз съм Клеър, от четвъртия етаж. Хм, вчера претърпях произшествие, но съм добре. Всичко е наред.

— Ти си… търсиха те, знаеш ли?

— Да. Просто кажи на всички, че съм добре. Трябва да вървя в час.

— Но…

— Извинявай, закъснявам! — Клеър хукна по стълбите и се заизкачва толкова бързо, колкото болният й глезен позволяваше. Мина край две момичета, които я изгледаха ококорени, но не казаха нищо.

Не видя Моника. Нито по стълбите, нито горе на етажа. Коридорът бе празен и всички врати бяха затворени. От няколко стаи гърмеше музика. Тя бързо стигна до дъното на коридора, където се намираше стаята й, и се опита да я отключи.

Топката се завъртя свободно в ръката й. Страхотно. Това показваше по-красноречиво от всякакви графити, че Моника е била там.

Разбира се, в стаята цареше хаос. Което не бе счупено, бе нахвърляно на купчини. Кориците на книгите бяха откъснати, от което наистина я заболя. Малкото й дрехи бяха измъкнати от килера и разхвърляни по пода. Някои от блузите бяха разкъсани, но това не я притесняваше особено. Тя ги разгледа, откри две-три, които бяха цели, и ги пъхна в торбата за боклук. Долнището на анцуга беше цяло и тя пъхна и него. Имаше късмет да открие два чифта износени бикини, които те не бяха забелязали, защото бяха в ъгъла на чекмеджето, и сложи и тях в торбата.

Другото, което взе, бе чифт обувки, книгите, които можеше да спаси, и малката чантичка с гримове и тоалетни принадлежности, които държеше на лавицата до леглото си. Липсваше айподът й. Нямаше ги и компактдисковете. Нямаше как да разбере дали е дело на Моника, или на някой друг негодник, който бе тършувал след нея.

Огледа се, смете останалите боклуци в ъгъла, грабна снимката на майка си и баща си от шкафчето и я взе със себе си.

После си тръгна, без да се опитва да заключи вратата.

Е, помисли си колебливо, до тук мина добре.

Бе изминала половината стъпала, когато чу гласове на площадката на втория етаж.

— … кълна се, че е тя! Трябва да й видиш насиненото око. Невероятно. Ти наистина си я подредила.

— Къде, по дяволите, е тя? — чу се ядосаният глас на Моника. — И как така никой не ме предупреди?

— Ние… ние ти казахме! — възрази някой. Някой, който звучеше толкова уплашен, колкото се чувстваше и Клеър. Тя бръкна в джоба си, взе телефона и го задържа в ръката си за кураж. Звезда и две. Просто натисни звезда и две, Шейн не е далеч, а Ева е долу…

— Тя беше в стаята си. Може би още е там?

По дяволите. В това общежитие няма на кого да се довериш, не и сега. Никой няма да я скрие или да се застъпи за нея. Клеър се върна по стълбите до площадката на третия етаж и се отправи към аварийните стълби, отвори вратата и много бързо слезе по циментовите стъпала, като се наведе, за да не я видят през прозореца на вратата на втория етаж. Успя да стигне до изхода на фоайето, изпотена и разтреперана. Раницата и найлоновата торба тежаха болезнено на натъртените й мускули. Осмели се набързо да погледне през прозореца към фоайето.

Дженифър, от тайфата на Моника, бе на пост и наблюдаваше стълбите. Изглеждаше напрегната и съсредоточена… и малко изплашена, помисли си Клеър. Играеше си с гривната на дясната ръка, като постоянно я въртеше. Едно бе сигурно — Дженифър щеше да я забележи, щом отвори вратата. Разбира се, това може би нямаше значение, може би щеше да мине край Джен и да излезе през вратата, а те няма да я нападнат пред всички, нали?

Като наблюдаваше лицето на Дженифър, изобщо не бе сигурна.

Вратата към аварийното стълбище два етажа по-нагоре се отвори с трясък. Клеър се дръпна и се огледа къде да се скрие. Единственото възможно местенце бе под стълбите. Там имаше някакъв килер, но когато пробва дръжката, се оказа заключено, а тя нямаше свръхсили да разбива ключалки като Моника.

А и нямаше време. По стълбите се чуваха стъпки. Можеше да се надява, че или човекът няма да погледне към ъгъла, или тя ще успее да стигне до вратата. Клеър пак докосна телефона в джоба си. Само един телефонен разговор. Всичко е наред.

Тя пак не извади телефона от джоба си, пое дълбоко дъх и зачака.

Не бе Моника, а Ким Валдез, първокурсничка като Клеър. Член на банда, което я поставяше малко по-високо от положението на Клеър като обикновен обитател на общежитието. Ким движеше сама и не изглеждаше много изплашена от Моника и приятелките й. Не се страхуваше почти от нищо. Макар че не бе особено дружелюбна. Просто предпочиташе да е сама.

Ким я погледна, примигна веднъж-дваж и преди да отвори вратата да излезе, спря.

— Хей — каза тя. Като свали качулката на суичъра, се видя късата й, лъскава черна коса. — Търсят те.

— Да, знам.