Стъклени къщи

— Само се опитах ли? — отвърна рязко Клеър, което бе тъпо, но не успя да се въздържи да не й се подиграе. Спечели си силен удар в лицето. Точно върху предишната синина, от което дъхът й спря и главата й започна да пулсира от гореща болка. Разтърсена от удара на Моника, всичко й се струваше странно. Клеър почувства, че й стискат ръцете, и осъзна, че Моникоподобните я държат. Опита се да застане здраво на краката си, отвори очи и се втренчи в Моника.

— Защо живееш в Хауърд? — попита тя.

Моника огледа кокалчетата на пръстите си за синини и вдигна поглед с искрена изненада.

— Какво?

— Семейството ти е богато, нали? Можеш да живееш в апартамент. Или в частно общежитие. Как така живееш в Хауърд Хол с откачалки като мен? — затаи дъх като видя блесналия студен пламък в очите на Моника. — Освен ако и ти не си откачалка. Откачалка, която се възбужда, като наранява по-слабите от нея. Откачалка, от която семейството се срамува и която са скрили тук, за да не им се налага да я гледат.

— Млъкни! — изсъска Дженифър тихичко в ухото й. — Не бъди глупачка! Тя ще те убие, не разбираш ли?

Клеър тръсна глава.

— Чух, че си заминала да учиш другаде — продължи Клеър. Стомахът й се бунтуваше, имаше чувството, че ще повърне и ще умре, но просто се бореше да спечели време. Шейн ще дойде. Ева ще дойде. Може би и Майкъл. Представяше си Майкъл, изправен на вратата, с ангелско лице и ледени очи, които пронизват Моника. Да, това би било разтърсващо. Тогава Моника нямаше да изглежда толкова велика. — Какво има? Не се справи ли? Не съм изненадана. Всеки, който смята, че Втората световна война е била в Китай, не може да впечатли…

Този път видя юмрука, насочен към нея, и се опита да го избегне, доколкото можа. Юмрукът на Моника се стовари в челото й, заболя я, но Моника сигурно я бе заболяло много повече, защото нададе остър писък и се отдръпна, като притисна дясната си ръка в лявата. Това облекчи ужасното главоболие на Клеър.

— Внимавай — пое си дъх Клеър и почти се изкикоти. Засъхналата рана на устната й се бе отворила и тя облиза кръвта от устните си. — Да не си счупиш нокът! Не си струва заради мен, нали?

— Правилно си схванала! — озъби се Моника. — Пуснете тая кучка. Какво чакате? Хайде! Мислите ли, че това мекотело може да ме нарани?

Моникоподобните се спогледаха, очевидно се чудеха дали тяхната пчела майка не се е побъркала, после пуснаха ръцете на Клеър и се отдръпнаха. Дженифър се блъсна във високата купчина кашони, разпиляха се стари хартии и във въздуха се разнесе прах, но когато Клеър погледна към нея, Дженифър се взираше в нещо между кашоните.

Там, където Клеър бе скрила телефона. Джен сигурно го бе видяла и Клеър ахна на глас, като изведнъж почувства, че е много по-изплашена, отколкото смяташе.

— Какво, по дяволите, гледаш? — Моника се озъби на Джен, а Джен нарочно се обърна с гръб към издайническия телефон, кръстоса ръце и се изправи така, че скриваше телефона от поглед. Изобщо не погледна Клеър. Леле… Това пък какво беше? Не бе просто късмет. Лоялността на Дженифър се беше пропукала. Може би не бе толкова ревностен привърженик на Моника.

Може би и бе писнало Моника да я командва. Не че щеше да застане на страната на Клеър.

Клеър избърса кръвта от устната си и погледна другите момичета, които стояха притеснени и несигурни. Моника бе предизвикана и досега не бе нанесла съкрушителния удар, който всички, включително и Клеър, очакваха. Странно наистина. Май Клеър беше улучила друго болно място, освен кокалчетата на Моника.

Тя разтриваше ръката си и гледаше Клеър, сякаш я вижда за първи път. Преценяваше я. После каза:

— Не са ти обяснили нещата от живота, Клеър. Работата е там, че ако изведнъж изчезнеш… — кимна с красивата си остра брадичка към прашните купища кашони. — Само портиерът ще разбере или ще се поинтересува. Мислиш, че мама и тати ще се разстроят? Може би да, но само докато похарчат и последната стотинка за снимката ти по кутиите с мляко и проверявайки слуховете, че си избягала с някое гадже. Ще намразят и мисълта за теб. В Морганвил изчезването на хора е цяло изкуство. Защото никога не изчезват тук. Винаги някъде другаде.

Моника не я дразнеше. Това беше страшната част. Тя говореше спокойно, тихо, сякаш бяха равностойни и си разговаряха приятелски.

— Искаш да разбереш, защо живея в Хауърд? — продължи тя. — Защото в този град мога да живея, където си поискам. Както си поискам. А ти, ти си просто движещ се донор на органи. Така че, послушай съвета ми, Клеър. Не ми лази по нервите, че самата ти ще останеш без нерви. Ясно?

Клеър кимна бавно. Не посмя да отмести поглед. Моника й напомняше за свирепо куче, което би те хванало за гърлото в момента, в който проявиш слабост.

— Ясно — рече. — Ти си луда. Схванах.

— Възможно е — съгласи се Моника и я дари със странна усмивка. — Ти си умна откачалка. А сега бягай, умна откачалке, преди да съм променила мнението си и да съм те напъхала в един от тези стари куфари, където някой архитект ще те открие след стотина години.

Клеър примигна.

— Археолог.

Погледът на Моника се вледени.

— О, по-добре хуквай веднага.