Стъклени къщи

— За извънградски разговори се плаща.

— Разбира се.

Той сви рамене, протегна ръка и взе безжичния телефон, после й го хвърли. Тя едва не го изтърва, но се почувства горда, че го хвана. Извади голям железен тиган от шкафа и го остави на плота, включи котлона и намери олио. Докато то загряваше, прочете още веднъж рецептата в малката готварска книжка, която бе купила в магазина, после набра номера.

Майка й отговори на второто позвъняване:

— Да? — майка й никога не казваше „ало“.

— Мамо, Клеър е.

— Клеър! Мила, къде се губиш? Опитвам се да се свържа с теб от дни!

— На занятия — каза тя. — Извинявай, не се задържам много вкъщи.

— Спиш ли достатъчно? Ако не спиш достатъчно ще се разболееш, знаеш как си…

— Мамо, добре съм. — Клеър намръщено погледна рецептата на плота пред нея. Какво означава точно „sauté“? Пържено ли означава? Нарязано на кубчета, разбра тя. Това просто означаваше да се нареже на кубчета. — Честно. Всичко е наред.

— Клеър, знам, че е трудно. Ние наистина не искахме да се запишеш дори в ТПЮ, мила. Ако искаш да се прибереш вкъщи, баща ти и аз ще се радваме…!

— Не, мамо, не искам… добре съм. Всичко е наред. Занятията наистина са добри… — Това не отговаряше точно на истината. — И си намерих приятели тук. Те се грижат за мен.

— Сигурна ли си?

— Да, мамо.

— Защото се тревожа за теб. Знам, че си твърде зряла за възрастта си, но…

Шейн отвори уста да каже нещо. Клеър трескаво му направи знаци да замълчи, като посочи телефона.

— „МАМА Е!“ — каза тя само с устни.

Шейн се предаде, вдигна ръце и после продължи да реже. Майка й още говореше. Клеър бе изпуснала част от думите й, но не смяташе, че е нещо важно.

— … момчета, нали?

Леле! Радарът на мама работи дори от разстояние.

— Какво, мамо?

— В твоето общежитие не се разрешава момчета да влизат в стаите, нали? Има дежурен на портала да следи за тези неща, нали?

— Да, мамо. В Хауърд Хол денонощно има дежурен, който да държи гадните лоши момчета далеч от стаите ни. — Всъщност не бе излъгала, реши Клеър. Това си бе съвсем вярно. Фактът обаче, че всъщност не живее в Хауърд Хол… е, не беше нещо, което трябваше да казва.

— Важно е. Ти си водила затворен живот, Клеър, и аз не искам да…

— Мамо, трябва да тръгвам, трябва да вечерям и имам много за учене. Как е татко?

— Татко ти е добре, скъпа, праща ти поздрави. О, хайде, Лес, стани и се обади на умната си дъщеря, няма да се повредиш.

Шейн й подаде купичката с нарязания лук. Клеър подпря телефона до ухото си и изсипа шепа лук в тигана. Лукът веднага започна да цвърчи, тя се уплаши, вдигна тигана от котлона и почти изтърва телефона.

— Здрасти, хлапе. Как върви учението? — Такъв си беше баща й. Не попита „Как мина денят ти?“ или „Имаш ли нови приятели?“ Не, философията му винаги е била „Бори се за наградата, всичко друго само ти пречи.“

Но тя все пак го обичаше.

— Учението върви страхотно, тате.

— Нещо пържиш ли? Разрешават ли ви да имате котлони в общежитието? По мое време не разрешаваха…

— А… не, просто си отворих кола. — Това вече си беше опашата лъжа. Тя бързо остави тигана, отиде до хладилника и извади една студена кола, за да я отвори. Ето. Вече казваше истината. — Ти как си?

— Добре съм. Ще ми се всички да престанат да се тревожат за мен, не съм първият в историята, на който му е правена операция.

— Знам, татко.

— Докторите казват, че съм добре.

— Това е чудесно.

— Трябва да вървя, Клеър, започна мачът. Ти добре ли си там?

— Да, добре съм. Татко…

— Какво има, мила?

Клеър прехапа устни, отпи от колата и нерешително попита:

— Ъъъ… знаеш ли нещо за Морганвил? История на града или нещо такова?

— Проучване ли правиш? За някакъв доклад? Не, не знам много. Само, че университетът съществува от почти сто години. Знам, че бързаш да отидеш в по-големите университети, но мисля, че трябва да прекараш няколко години близко до дома. Говорили сме за това.

— Знам. Просто се чудех… интересен град е, това е всичко.

— Добре тогава. Ще ни кажеш какво си открила. Майка ти иска да ти каже довиждане. — Татко никога не казваше довиждане. Докато Клеър изрече „Чао, тате!“, той вече бе заминал и майка й бе отново на линия:

— Мила, обади ни се, ако се притесняваш за нещо, разбра ли? Обаждай ни се, каквото и да се случи. Обичаме те!

— И аз ви обичам, мамо. Чао.

Тя остави телефона и се загледа в пържещия се лук, после в рецептата. Когато лукът стана златист, тя прибави и каймата.

— Е, свърши ли с лъжите пред родителите ти? — запита Шейн и се протегна зад Клеър, за да си вземе малко настъргано сирене от купичката на плота. — Охо, тако. Великолепно. По дяволите, радвам се, че приех тук да живее някой, който може да готви.

— Чух това, Шейн! — извика Ева от дневната тъкмо когато се затръшна вратата. Шейн се сепна. — Сам си почисти банята през почивните дни!

Шейн примигна.

— Примирие!

— Така си и мислех.

Ева влезе, все още сгорещена от жегата навън. Бършейки потта си, бе избърсала и голяма част от грима, и без толкова грим изглеждаше изненадващо млада и сладка.

— О, боже, това май е истинска храна!