Стъклени къщи

Ако тя вярваше във вампири, той щеше да е прав. Стаята бе малка, без прозорци и беше… стара. Не се дължеше само на вещите, които бяха стари и мрачни, усещаше се нещо… древно, нещо, което не бе наред. И беше студено. Студено, насред най-горещата част на лятото в Тексас.

Тя потръпна.

— Всички ли знаят за тази стая?

— О, да. Ева казва, че е обитавана от духове. Не я виня. И мен ужасно ме плаши. Но е яко, нали? Тук щяхме да те скрием, когато дойдоха ченгетата, само че щяха да те видят през прозорците, ако бяхме излезли от кухнята. Любопитни са копелетата. — Шейн прекоси стаята по дебелия персийски килим и се просна на червения диван във викториански стил. Вдигна се облак прах, той го разсея с ръка и се закашля. — Какво мислиш? Мислиш си, че Майкъл проспива лошите си немъртви дни тук?

Тя примигна.

— Какво?

— О, я стига. Мислиш, че той е един от тях, нали? Защото не излиза през деня?

— Аз… аз нищо не мисля!

Шейн кимна със сведен поглед.

— Добре. Не си изпратена тук.

— Изпратена… изпратена тук от кого?

— Мислех си… ченгетата те търсиха, но може би те търсят, за да ни накарат да те задържим тук и да не те изхвърлим. И така, кое от двете? За тях ли работиш?

— За тях? — повтори тя тихо. — Кои са тези те? — Шейн внезапно я погледна и тя потръпна отново. Той не приличаше на Моника, в никакъв случай, но не се и шегуваше. — Шейн, не знам за какво говориш. Дойдох в Морганвил да уча, пребиха ме и дойдох тук, защото съм уплашена. Ако не ми вярваш, — е, тогава мисля, че трябва да си отида. Надявам се такото, което приготвих, да ти е харесало.

Тя отиде до вратата и спря объркана.

Нямаше дръжка.

Зад нея Шейн каза тихо:

— Причината, поради която смятам, че това е стая на вампири, е, че не можеш да излезеш, ако не знаеш тайната. Удобно е, ако искаш да докараш жертви тук, за да си похапнеш малко.

Тя се завъртя, като очакваше да го види изправен, с онзи огромен нож, който бе използвал за лука. Бе нарушила първото правило на филмите на ужасите — или пък беше второто, — бе се доверила някому, а не биваше…

Но той още седеше на дивана, удобно отпуснат, с ръце, преметнати през облегалката.

Дори не я поглеждаше.

— Пусни ме да изляза — каза тя. Сърцето й биеше лудо.

— След минутка. Първо ми кажи истината.

— Казах ти я. — Изпита гняв и унижение, че се разплака. За кой ли път! По дяволите! — Мислиш, че се опитвам да ви нараня ли? Да нараня Майкъл? Как бих могла? Аз съм тази, която всички нараняват!

Той я погледна и тя забеляза, че суровото му изражение се стопи. Гласът му звучеше по-меко, когато заговори:

— Ако исках да убия Майкъл, щях да използвам някой като теб да го свърши. За теб би било много лесно да убиеш някого, Клеър. Да му отровиш храната, да му забиеш нож в гърба… а аз трябва да се грижа за Майкъл.

— Мислех, че той се грижи за теб. — Тя гневно си избърса очите. — Защо смяташ, че някой иска да го убие?

Шейн повдигна вежди.

— Винаги има някой, който иска да убие вампир.

— Но… той не е. Ева каза…

— Да, знам, че не е вампир. Но не става през деня, не излиза от къщата, не мога да го накарам да ми каже какво става, така че може и да е. Освен това рано или късно някой ще реши, че е такъв. Повечето хора в Морганвил са или защитени, или непросветени — нещо като да отглеждаш зайци или за домашни любимци, или за храна. Но някои се съпротивляват.

Тя примигна, за да отпъди и последните сълзи.

— Като теб?

Той наведе глава.

— Може би. Ами ти? Ти борец ли си, Клеър?

— Не работя за никого. И не бих убила Майкъл дори да е вампир.

Шейн се засмя.

— Защо не? Той би те прекършил като клонче, ако беше вампир.

— Защото… защото… — Тя не можеше точно да го изрази с думи. — Защото го харесвам.

Шейн я наблюдава още няколко дълги секунди, после натисна една издатина на главата на гравирания лъв върху страничната облегалка на дивана.

Вратата щракна и се открехна.

— Това обяснение ми стига — каза той. — И така, десерт?

7

Тя не можа да заспи.

Може би се дължеше на спомена за ужасната готическа стаичка, която, подозираше тя, Ева наистина много обича. Но изведнъж хубавата и удобна стая й се стори пълна със сенки и скърцането на старите дървета от вятъра отвън й звучеше потайно. Може би къщата се храни с хора, помисли си Клеър, докато лежеше сама в мрака и наблюдаваше тънките сенки на клоните да танцуват по отсрещната стена. Вятърът караше клончетата да почукват по прозореца, сякаш някой се опитваше да влезе в стаята. Ева бе казала, че вампирите не могат да влязат. Ами ако могат? Ами ако вече бяха вътре? Ами ако Майкъл…?

Чу мека, звънлива музика и разбра, че Майкъл сигурно свири на долния етаж. Това май помогна — прогони сенките и превърна шумовете в нещо нормално и успокоително. Това просто бе една къща, а те — деца, които живеят в нея, и ако нещо не бе наред, то бе навън.

Сигурно е заспала, без да усети. Някакъв шум я стресна и събуди, и когато Клеър погледна часовника до леглото си, видя, че наближава пет и половина. Небето още не бе просветляло, но не бе и съвсем тъмно; звездите избледняваха — меки проблясъци в небето, което постепенно ставаше тъмносиньо.