Стъклени къщи

— Майкъл? — промълви тя и остана неподвижна. Хладният полъх отмина, после отново го усети. — Аз… аз мисля, че те усещам. Още ли си тук? — Изминаха секунда-две без леденото течение и после го усети по кожата си. — Значи… ти ни виждаш? — Да, прецени тя, тъй като цикълът студено — топло се повтори. — Ти не изчезваш през деня? Ъъъ… стой на място, ако отговорът е „не“, става ли? — Хладината остана неподвижна.

— Леле, това е… жестоко! — Сега отговорът бе „да“. Странно, тя се почувства ободрена. Е, добре, разговаряше с вятъра, но поне не се чувстваше сама. — Не искаш да казвам на Шейн и Ева? — Очевидно „не“. Стана по-студено. — Има ли нещо… което мога да направя за теб? — Пак „не“. — Майкъл… ще се върнеш ли? — „Да“. — Довечера ли? — „Да“, отново. — Тогава хубаво ще си поговорим.

Да.

Хладината напълно изчезна, тя се свлече на дивана, чувстваше се странно — замаяна и изтощена. До калъфа с китарата имаше овехтяло одеяло; внимателно премести инструмента на масата (и си представи как невидимият Майкъл я следва обезпокоен през цялото време), после се уви в одеялото и се унесе на фона на спомени за китарата на Майкъл и тиктакането на часовника.

* * *

Този ден Клеър отиде на лекции. Ева се опита да я разубеди, а Шейн — не. Не се случи нищо особено, макар че в студентския град Клеър видя Моника два пъти. Обкръжена беше от обожатели, и момчета и момичета, и нямаше време за разправии. Клеър вървеше с наведена глава и избягваше безлюдните места. Бе рано следобед, нямаше лабораторни занятия, и макар че искаше да се прибере вкъщи и да чака Майкъл да се появи (о, боже, искаше да види как се случва това!), знаеше, че ще се побърка от вълнение и ще събуди подозрението на Шейн.

Докато вървеше към къщи, видя малко кафене, сгушило се между магазин за скейтбордове и книжарница за книги втора употреба. „Комън Граундс“. Там работеше Ева, а тя я бе поканила да се отбие…

Звънче напевно иззвъня, когато Клеър отвори вратата и все едно, че влезе в дневната на Стъклената къща, само че с по-готически вид. Черни кожени дивани и столове, дебели пъстри килими, стените бяха боядисани в бежово и кървавочервено, имаше много отделни ниши. Няколко студенти бяха насядали около масите. Никой не вдигна поглед от книгата или лаптопа си. Мястото ухаеше на кафе и излъчваше равномерна топлина.

Клеър се спря нерешително за секунда, после се отправи към една свободна маса и остави раницата си, преди да отиде до бара. Зад него, скрити до кръста, стояха двама души. Едната, разбира се, беше Ева, която имаше наперен кукленски вид с боядисаната черна коса, вързана на две опашки, очите, очертани с очна линия и с екстравагантно черно червило на устните. Бе облечена с черна мрежеста блуза над червена риза и се ухили, когато забеляза Клеър.

Другият бе по-възрастен мъж, висок, слаб, с прошарена къдрава коса, която стигаше почти до раменете му. Имаше хубаво, широко лице, големи тъмни очи и рубинена обица на лявото ухо. Хипи до мозъка на костите си, помисли си Клеър. Той също се усмихна.

— Хей, Клеър дойде! — възкликна Ева, излезе иззад бара и прегърна Клеър през рамо. — Клеър, това е Оливър. Шефът ми.

Клеър кимна неуверено. Изглеждаше мил, но все пак шеф. Шефовете я притесняваха, като родителите.

— Здравейте, сър.

— Сър? — Оливър имаше плътен глас и още по-плътен смях. — Клеър, трябва да знаеш нещо за мен. Аз не съм сър. Повярвай ми.

— Вярно е — Ева кимна мъдро. — Той е пич. Ще ти хареса. Хей, искаш ли кафе? Аз черпя.

— Аз… ъъъ…

— Изобщо не пиеш кафе, нали? — Ева направи гримаса. — Една безкофеинова напитка тогава? Какво ще кажеш за горещо какао? Ами билков чай?

— Чай, струва ми се.

Ева отиде зад бара, започна да приготвя чая и след няколко минути пред Клеър се появи голяма бяла чаша върху чинийка и пакетче чай, потопено в горещата вода.

— От заведението. Е, всъщност от мен, защото… опа, шефът е тук.

Оливър, който ремонтираше някаква сложна машина, за която Клеър се досети, че прави капучино, поклати глава и се ухили. Наблюдаваше го с любопитство. Приличаше малко на един далечен братовчед от Франция — същия крив нос. Чудеше се дали не е бил преподавател в университета, или просто вечен студент. И двете предположения изглеждаха възможни.

— Чух, че имаш неприятности — каза Оливър, който продължаваше да развинтва някакви части от машината. — С момичета в общежитието.

— Да — призна тя и почувства, че бузите й пламнаха. — Но вече всичко е наред.

— Сигурно. Слушай, ако имаш такива неприятности, идваш тук и ми казваш. Аз ще се погрижа да спрат. — Каза го напълно убедено. Тя примигна и тъмните му очи се загледаха в нейните за кратко. — Тук имам известно влияние. Ева казва, че си много талантлива, не можем да допуснем някакви злоби да те прогонят.

— Хм… благодаря? — Тя не искаше това да прозвучи като въпрос, просто така излезе. — Благодаря. Ще ти кажа.

Оливър кимна и се върна към заниманието си да разглобява кафе-машината. Клеър намери свободно място наблизо. Ева се измъкна иззад бара, придърпа един стол до нея и се наведе напред, неспокойна и енергична.