Стъклени къщи

Шейн падна на земята, с мъка се изправи на крака и хукна към вратата. Бе невъзможно Брандън да се придвижва толкова бързо, но вампирът като мълния се стрелна от улицата към гърба на Шейн и сграбчи тениската му, дръпна го здраво и го спря. Но Шейн протегна ръка към Майкъл и Майкъл го задърпа напред.

Тениската се скъса, Шейн се препъна през прага, а Брандън се опита да го последва. Отблъснат бе от невидима бариера и за втори път Клеър видя големите кучешки зъби да се показват, смъртоносно остри.

Майкъл не потрепна.

— Опитай пак и ще дойдем да те прободем с кол, докато спиш — каза той. — Можеш да бъдеш сигурен в това. Предупреди и приятелите си.

Сетне затръшна вратата. Ева се свлече по стената, задъхана и разтреперана. И Клеър продължаваше да трепери. Шейн се бе зачервил, но се тревожеше повече за скъсаната си тениска.

Майкъл сграбчи Ева за раменете.

— Добре ли си?

— Да. Да, не… ужас. Размина се на косъм.

— Без майтап. Клеър?

Тя махна с ръка, и дума не можеше да обели.

— Откъде, по дяволите, се взе тоя? — попита Шейн.

— Надуши миризмата на Клеър в кафенето — отвърна Ева. — Не можах да му избягам. Съжалявам.

— По дяволите. Това не е добре.

— Знам.

Майкъл заключи предната врата.

— Проверете отзад. Уверете се, че сме заключили навсякъде. Шейн, на горния етаж също.

— Ще проверя. — Шейн се отдалечи. — По дяволите, това ми беше последната тениска на „Убийците“. Някой ще ми плати за това…

— Извинявай, Майкъл — каза Ева. — Опитах се наистина.

— Знам. Рано или късно щеше да се случи, щом тук сме четирима. Справи се добре. Не се тревожи.

— Радвам се, че ти и Шейн бяхте тук.

Майкъл понечи да каже нещо, после спря и погледна Клеър. Ева май не забеляза. Тя съблече коженото си палто, закачи го на закачалката до вратата и тръгна към дневната.

— Бяхме нападнати — най-после успя да продума Клеър. — От вампир.

— Да, видях — каза Майкъл.

— Не, ти не разбираш. Бяхме нападнати. От вампир. Знаеш ли колко е невъзможно това?

Майкъл въздъхна.

— Честно ли? Не. Израснах тук, Ева и Шейн също. Ние сме свикнали.

— Това е откачено!

— Абсолютно.

Хрумна й, че има и още едно невъзможно нещо, за което почти бе забравила поради уплахата си, и реши да повдигне въпроса. Огледа се, за да се увери, че Шейн и Ева не са наоколо.

— Ами какво ще кажеш за… сещаш се? Ти? — тя посочи към него.

— Аз? — той повдигна вежди. — О! Добре. Хайде на горния етаж.

Тя очакваше да я заведе в тайната стая, която Шейн й бе показал, но той не го направи. Вместо това я заведе в своята стая, голямата ъглова. Тя бе два пъти по-просторна от нейната, но вътре нямаше много мебели. Имаше камина — неизползвана през това време на годината, два стола и нощна лампа. Майкъл се настани на единия. Клеър седна в другия, като изведнъж се почувства много дребна в големия кожен стол — два пъти по-голям от нея.

— Сега… — каза Майкъл, наведе се напред и подпря лакти на коленете си. — Да поговорим за тази сутрин. — Но след като каза това, изглежда, не знаеше как да продължи. Размърда се неспокойно и се загледа в килима.

— Ти умря — каза Клеър. — Изчезна.

Зарадва се, че има на какво да отговори:

— Не съвсем, но… да. Почти. Знаеш ли, че бях музикант?

— Все още си!

— Музикантите свирят и другаде, освен в къщите си. Чу какво каза Шейн на вечеря. Той ме притиска да разбере защо не свиря навън. Истината е, че не мога. Не мога да изляза от тази къща.

Тя си го спомни как стои на вратата, блед, и наблюдаваше Шейн да се бие с Брандън. Това не бе предпазливост, той искаше да излезе и да помогне на приятеля си. Но не можеше.

— Какво се случи? — запита тихо тя. Разбра, че няма да е обикновена история.

— Вампир — отвърна той. — Повечето просто пият кръвта ти и накрая те убиват, когато са изпили достатъчно. На някои от тях това им харесва, но не на всички. Но… този беше различен. Той ме проследи от един концерт и се опита… опита се да ме накара…

Тя почувства как лицето й пламна и сведе поглед.

— О! О, боже!

— Не е това — каза той. — Не точно. Опита се да ме превърне във вампир. Но не успя. Мисля, че… ме уби. Или почти. Не можа да ме превърне в това, което е той, но се опита. Това за малко не уби и двама ни. Когато се събудих по-късно, беше светло, той бе изчезнал, а аз бях призрак. Чак през нощта осъзнах, че мога да бъда отново жив. Но само нощем. — Поклати бавно глава, потри ръце, сякаш се опитваше да отмие някакво петно. — Мисля, че къщата ме поддържа жив.

— Къщата? — повтори тя.

— Тя е стара. И има някаква… — той сви рамене — някаква сила. Не знам каква точно. Когато родителите ми я купиха, живяха тук само няколко месеца, после се преместиха в Ню Йорк. Не харесаха излъчването й. На мен обаче ми допадна. Мисля, че и къщата ме хареса. Във всеки случай не мога да я напусна. Опитах.

— Дори и през деня ли? Когато всъщност не си тук?

— Няма разлика — каза той. — Не мога да изляза през никоя врата, прозорец или пролука. Затворен съм тук.