Стъклени къщи

Ева не можеше да откъсне поглед от Майкъл. В началото Клеър си помисли: Тя знае нещо, но после видя блясъка в очите й и червенината по бузите й, която си пролича дори през бледия грим.

Охо. Е, сигурно Майкъл й се е сторил много секси, когато я измъкна от опасността и не позволи да й се случи нищо лошо. Но сега като се замисли, си спомни, че Ева постоянно му хвърляше погледи, когато бяха заедно.

Ева най-после отмести чинията си и каза, че си заплюва банята, за да си вземе една дълга гореща вана. Клеър съжали, че не се бе сетила първа. Тя и Майкъл измиха чиниите, а Шейн упражняваше бой със зомбита на любимата си видеоигра.

— Знаеш ли, че Ева те харесва? — подхвърли тя небрежно, докато изплакваше последната чиния. Той едва не изпусна тази, която подсушаваше.

— Какво?

— Харесва те.

— Тя ли ти каза?

— Не.

— Не мисля, че познаваш добре Ева.

— Ти не я ли харесваш?

— Разбира се, че я харесвам!

— Толкова, че да…?

— Не искам да говоря за това. — Той остави чинията на сушилнята. — Боже, Клеър!

— О, я стига. Харесваш я, нали?

— Дори да я харесвах… — Млъкна, погледна към вратата и понижи глас. — Дори да я харесвах, има няколко проблема, не смяташ ли?

— Всеки си има проблеми — каза тя. — Особено в този град. Тук съм само от шест седмици и вече го знам.

Той не каза какво мисли по въпроса, изсуши си ръцете и излезе. Чу го да разговаря с Шейн, а когато отиде при тях, двамата вече бяха вглъбени в играта, като се бутаха и бореха за всяка точка.

Момчета. Уф!

Запъти се към стаята си и като минаваше край банята чу, че Ева плаче. Почука тихичко и надникна, а Ева спря да хълца. Вратата не бе заключена.

Ева бе облякла черен, пухкав хавлиен халат, седеше на тоалетната, бе избърсала грима си и пуснала косата си. Приличаше на момиченце, облечено в дрехите на възрастен, които й бяха твърде големи. Изглеждаше крехка. Тя се усмихна неуверено на Клеър и избърса следите от сълзи по лицето си.

— Извинявай — рече и се прокашля. — Скапан ден, нали?

— Онова момче. Вампирът. Държеше се така, сякаш те познава — каза Клеър.

— Да. Той… осигурява Защита на семейството ми. Аз му отказах. Не е доволен. — Засмя се вяло. — Предполагам никой не обича да го отхвърлят.

Клеър я огледа.

— Добре ли си?

— Да, сладурче. — Ева й махна да излезе. — Върви да учиш. Изучи се и разбий този град. Малко съм потисната. Не се тревожи.

По-късно, когато Майкъл започна да свири, през стената Клеър чу, че Ева отново плаче.

Тя не отиде да провери, не провери и дали Майкъл ще изчезне. Нямаше смелост да го направи.

* * *

На другия ден Шейн излезе с нея да купуват дрехи. През три пресечки се намираше скучната търговска част на града с мръсните си евтини магазинчета. Тя не искаше той да я придружава, но Шейн не я пусна да излезе сама.

— Пусна Ева — изтъкна тя, докато той, седнал на дивана, си обуваше обувките.

— Да, но Ева има кола. Освен това още не бях станал. Имаш придружител. Свиквай с това.

Това тайничко я направи щастлива. Донякъде. Бе типичен слънчев ден, тротоарите се бяха размекнали от жегата. Нямаше много пешеходци, но то и рядко имаше. Шейн вървеше с дълги тромави крачки и ръце в джобовете. Тя трябваше да бърза, за да не изостава. Очакваше да каже нещо, но той мълчеше. След малко тя просто започна да говори:

— Докато си раснал тук, имаше ли много приятели?

— Приятели? Ами да. Няколко. Майкъл. Тогава познавах и Ева, но движехме в различни компании. И няколко други приятели.

— Какво… какво стана с тях?

— Нищо — отговори Шейн. — Пораснаха, започнаха работа, поискаха Защита и продължиха напред. Така стават нещата в Морганвил. Или оставаш, или бягаш.

— Виждаш ли ги понякога? — Изненада се колко много й липсват старите приятели от родния град, особено Елизабет. Все си мислеше, че е единак, но… може би не бе права. Може би никой не е такъв.

— Не — каза той. — Сега нямаме нищо общо. Те не искат да се виждат с такъв като мен.

— Който не иска да се приспособи — предположи тя. Шейн я погледна и кимна. — Извинявай.

Той сви рамене.

— Никой не е виновен. Ами ти? Имаш ли си приятели в твоя град?

— Да, Елизабет. Тя е най-добрата ми приятелка. Постоянно обсъждаме разни неща с нея. Но… когато разбра, че заминавам да уча надалеч, тя просто… — Клеър реши, че едно свиване на рамене щеше да изрази най-добре мнението й.

— Обаждаш ли й се понякога?

— Да — каза тя. — Но сякаш вече не се познаваме. Знаеш как е. Чудим се какво да си кажем. Откачено е.

— Боже, много добре знам за какво говориш.

Шейн изведнъж спря и извади ръце от джобовете си. Бяха на средата на улицата, между два магазина, и първо си помисли, че той иска да разгледа витрините, но той напрегнато й каза:

— Обърни се и се отдалечи. Влез в първия магазин, който видиш, и се скрий.

— Но…

— Действай, Клеър. Веднага.

Тя пристъпи назад, обърна се и бързо тръгна към магазина, който току-що бяха подминали. Магазин за ужасни дрехи втора употреба, където не би пазарувала доброволно, но тя натисна бравата, докато в същото време гледаше през рамо.