Стъклени къщи

— Внимавай — каза госпожа Лосън като й подаде плика с дрехите. — И двамата внимавайте. Кажи на Шейн, че трябва да се оправи, и то бързо. Засега се отнасят благосклонно към него, като се има предвид какво преживя, но това няма да трае дълго. Той трябва да мисли за бъдещето си.

Клеър погледна над рамото й към Шейн, който гледаше през прозореца с отегчен вид. Очите му бяха полузатворени.

— Ще му кажа — каза тя колебливо.

Бе сигурна, че Шейн мисли точно за бъдещето.

* * *

Дните минаваха и Клеър просто ги живееше. Тревожеше се за занятията, но беше уморена, а синините й бяха добили всевъзможни цветове — последното нещо, което би искала, е да стане център на внимание. Шейн я бе убедил, че е по-добре да си учи вкъщи и да се върне на занятия, когато се почувства по-добре, а и Моника да има време да позабрави нещата.

Изниза се цяла седмица. Клеър потъна в рутина — стоеше до късно с Майкъл, Шейн и Ева, спеше до обяд, спореше за банята, готвеше, чистеше, учеше и на другия ден всичко отначало. Бе… страхотно. Истинско някак, съвсем различно от живота в общежитието.

Следващия понеделник, когато стана да направи закуска, трябваше да приготви за двама: Шейн беше буден и изглеждаше намусен и уморен. Той мълчаливо взе бекона и го изпържи, докато тя приготвяше яйцата. Не си разменяха шеги, както правеше с Ева преди два дни. Тя се опита да подхване разговор, но той не беше в настроение. Просто измърморваше нещо в отговор. Тя изчака, докато той приключи със закуската, която включваше и чаша кафе, сварено в малката кафеварка в ъгъла на плота, преди да го попита:

— Защо си станал толкова рано?

Шейн наклони стола си назад на два крака, докато дъвчеше.

— Питай Майкъл.

Няма как да стане.

— Някаква работа ли ще му вършиш?

— Да. — Той върна напред стола, приглади с ръка косата си, която все още изглеждаше ужасно. — Не очаквай да се обличам официално.

— Какво?

— Получаваш това, което виждаш. — Тя го погледна, намръщи се, като се опитваше да разбере какво точно й казва. — Ще те водя на лекции. Нали днес трябваше да се върнеш?

— Шегуваш се — категорично каза тя. Той сви рамене. — Шегуваш се. Не съм шестгодишна, че по-големият ми брат да ме води на училище! Няма начин, Шейн!

— Майкъл смята, че ти трябва придружител. Брандън бе доста ядосан. Би могъл да намери начин да ти го върне, дори да не успее сам. Разполага с много хора, които биха ти сритали задника, ако той им нареди. — Шейн отклони поглед. — Като Моника.

О, по дяволите.

— Моника е под защитата на Брандън?

— Цялото семейство Морел, доколкото знам. Той им е личният наставник. Така че… — Шейн потри ръце. — Какви вълнуващи занятия имаме днес?

— Не можеш да влизаш в час с мен!

— Хей, можеш да ме нокаутираш и да ме спреш, но дотогава съм ти гаджето за деня. И така. Какви занятия?

— Висша математика — втора част, физика, химия — трета част, лабораторно упражнение по химия и биохимия.

— Мили боже. Ти наистина си умна. Е, добре, аз ще си взема малко комикси и може би айпода.

Тя продължи да го гледа втренчено. Нямаше полза да спори, това просто го развеселяваше повече.

— Винаги съм искал да съм пич в студентски град — рече Шейн. — Предполагам, че това е шансът ми.

— Мъртва съм — простена тя и подпря чело на ръцете си.

— Още не, и там е проблемът.

* * *

Тя се опасяваше, че Шейн ще се престарае, но не стана така. Той дори си среса косата, което му придаде толкова секси вид, че тя се страхуваше да го погледне. Още повече че щеше да прекара целия ден с него. Облякъл си бе чисто бяла риза и най-хубавия чифт дънки — скъсани на коленете и оръфани по шевовете. И обикновени маратонки.

— В случай че трябва да бягаме — каза той. — Освен това, да сриташ някого, когато си обут с джапанки, боли.

— Но ти няма да сритваш никого — каза тя бързо. — Нали?

— Никой, който не заслужава — отвърна той. — Какво друго ми трябва, за да се впиша в обстановката?

— Раница. — Тя намери резервната, бе си донесла две, и му я хвърли. Той натъпка няколко книжки с меки корици, портативната си конзола, айпода и слушалките, после прерови шкафовете за десертчета и бутилирана вода.

— Не отиваме в пустинята, Шейн. Не е нужно да вземаш всичко това. Има автомати за закуски.

— Така ли? В програмата ти не видях почивка за обяд. Ще ми благодариш после.

Всъщност тя се чувстваше по-добре, когато Шейн крачеше до нея. Той наблюдаваше сенките, тъмните алеи, празните сгради. Държеше всичко под око. Макар да си бе взел айпода, не го слушаше. Нейният бе изчезнал и се зачуди дали Моника не го е взела.

Стигнаха студентския град безпрепятствено и на средата на пътя, отправили се към първото й занятие, Клеър изведнъж се сети за нещо и внезапно спря. Шейн продължи да върви още няколко крачки, после погледна назад.

— Моника — каза тя. — Моника ще се размотава наоколо. Обикновено го прави. Ще те види.

— Знам. — Шейн си нагласи раницата по-удобно. — Да вървим.

— Но… Моника!

Той просто я погледна и продължи напред. Тя остана на място.

— Хей! Предполага се, че ме придружаваш, а не ме оставяш сама!