Стъклени къщи

Една полицейска кола се движеше бавно край бордюра, близо до Шейн. Той стоеше на тротоара, с отпуснати ръце, с угоднически и почтителен вид, а полицаят, който караше, се показа през прозореца и му каза нещо.

Клеър едва не падна по лице, когато вратата рязко се отвори и тя се препъна през прага в тъмното помещение, където миришеше на мухъл.

— Хей, ти! — Униформеният полицай, който бе отворил вратата отвътре, говореше на нея. Беше по-възрастен мъж, рус, с оредяла коса и гъсти мустаци. Студени сини очи и криви зъби.

— Ти си Клеър, нали?

— Аз… — Тя не знаеше какво да отвърне. През целия й живот я бяха учили да не лъже полицаите, но… — Да, сър. — Предположи, че той и без това вече знае.

— Аз съм Джералд. Джералд Брадфийлд. Приятно ми е да се запознаем. — Той протегна ръка. Тя преглътна с мъка, избърса изпотената си длан и се здрависа. Почти очакваше да я закопчае с белезници, но, след като едва не смачка ръката й със здравото си ръкостискане, той я пусна. — Търсят те, нали знаеш.

— Аз… не знаех, сър.

— Наистина ли? — Имаше много студен поглед, въпреки че се усмихваше. — Не мисля така, малката. Всъщност дъщерята на кмета се тревожи къде си изчезнала. Помоли ни да те открием. Да се уверим, че си добре.

— Добре съм, сър. — Тя едва говореше. Устата й бе пресъхнала. — Не съм загазила, нали?

Той се засмя.

— Защо да си загазила, Клеър? Не, не се тревожи. Всъщност вече знаем къде си. И с кого движиш. Но трябва да внимаваш, мила. Съвсем нова си тук, а вече знаеш много повече, отколкото трябва. И приятелите ти не са от най-мирните и спокойни жители на този град. Размирници. Ти не изглеждаш такава. Виж какво ще ти кажа, върни се в общежитието, дръж се добре, ходи на занятия и аз лично ще се погрижа да не ти се случи нищо лошо.

Клеър искаше да кимне, да се съгласи, да направи каквото и да е, само да се махне от този човек. Тя огледа магазина. Имаше и други хора, но никой не я погледна. Сякаш изобщо не съществуваше.

— Не ми вярваш — каза той, — но мога. Разчитай на това.

Тя го погледна, очите му побеляха, а зениците се превърнаха в малки черни точици. Когато се усмихна, тя видя как големите му кучешки зъби проблеснаха.

Ахна, отстъпи назад и се хвана за дръжката на вратата. Хукна към улицата на бегом и видя Шейн все още да стои там и да наблюдава как полицейската кола се отдалечава по улицата. Обърна се и я хвана, когато тя буквално се блъсна в него.

— Вампир! — задъхано каза тя. — Ченге — вампир. В магазина!

— Сигурно е бил Брадфийлд — каза Шейн. — Висок мъж? Леко плешив, с мустаци?

Тя кимна разтреперана. Шейн дори не се изненада, нито пък разтревожи.

— Брадфийлд е свестен — отбеляза той. — Със сигурност не е най-лошият в града. Нарани ли те?

— Той… той просто се здрависа с мен. Но каза, че знае. Знае къде живея!

Шейн отново не се изненада.

— Ами, беше въпрос на време. Полицаите спряха, за да ме питат за името ти. Прибавиха го към списъка.

— Списъка?

— Така го наричат. Нещо като преброяване. Винаги знаят колко хора живеят на дадено място. Виж, просто върви, става ли? И не гледай така уплашено. Няма да ни нападнат посред бял ден.

Шейн беше много по-уверен от нея, затова тя овладя треперенето си, кимна и го последва по тротоара към друг евтин магазин, който изглеждаше по-светъл, по-приветлив и в него, изглежда, не се спотайваха вампири.

— Това е магазинът на госпожа Лосън, тя бе приятелка на мама. Всичко е наред. — Шейн й отвори вратата, като кавалер. Тя предположи, че майка му го е научила на това. Вътре миришеше хубаво — на тамян, помисли си Клеър. Имаше много запалени светлини. Тук нямаше тъмни ъгли и едно звънче издаде приятен звън, когато Шейн затвори вратата след тях.

— Шейн! — Едра жена с шарена риза и голяма широка пола излезе иззад щанда в дъното, прегърна Шейн и му се усмихна широко, като отстъпи назад. — Какво, по дяволите, правиш тук, момче? Белята ли си търсиш?

— Разбира се, госпожо. Както винаги.

— Така си и мислех. Браво на теб. — Тъмният й поглед попадна на Клеър. — Коя е малката ти приятелка?

— Това е Клеър. Клеър Денвърс. Тя… тя е студентка в колежа.

— Приятно ми е да се запознаем, Клеър. Така. Обзалагам се, че не сте дошли тук само за да ме поздравите, така че какво мога да направя за вас?

— Дрехи — каза Клеър. — Търся си дрехи.

— Имаме. Ела с мен, мила. Имам някои наистина хубави неща, тъкмо с твоя размер. Шейн, и на теб май ти трябват нови дрехи. Тези джинси са опърпани.

— Такива се носят.

— Боже, мода. Вече не я разбирам.

Може би госпожа Лосън наистина не разбираше модата, но имаше всякакви готини блузки, джинси и разни неща, при това евтини. Клеър си избра няколко и я последва до касата, където плати цели двайсет и два долара. Докато госпожа Лосън маркираше покупките на касовия апарат, Клеър погледна зад нея към стената. Там висеше официално свидетелство в рамка и с печат… не, това не бе печат. Това бе знак. Същият знак като този на гривната, която госпожа Лосън носеше.