Стъклени къщи

Клеър отиде до Дженифър и се протегна зад нея, за да измъкне телефона измежду кашоните. Тя го вдигна към Моника.

— Говори по-ясно за микрофона. Искам да съм сигурна, че приятелите ми са чули всяка дума.

За секунда никой не помръдна, а после Моника се засмя.

— По дяволите, откачалке. Ти си забавна. — Отмести поглед от Клеър и погледна зад нея. — Не, докато аз не кажа.

Клеър погледна през рамо. Джина стоеше точно зад нея и държеше някакъв метален лост в ръката си.

О, боже. В погледа на Джина имаше нещо страховито и вледеняващо.

— Тя ще си го получи — каза Моника. — А ние ще гледаме. Но защо да бързаме? Не съм се забавлявала така от години.

Краката на Клеър изведнъж омекнаха като преварени спагети. Искаше й се да повърне, да заплаче, но не смееше да направи нищо, освен да се преструва на смела. Решат ли, че блъфира, ще я убият на място.

Тя мина покрай Джина между две момичета, които не смееха да я погледнат, и сложи ръка на топката на вратата. Тогава погледна към дисплея на телефона.

„НЯМА ОБХВАТ“.

Отвори вратата, излезе навън и видя нещата си хвърлени на тревата, откъдето я бяха отвлекли. Сложи телефона в джоба си, взе торбата си и прекоси паркинга до колата на Ева. Ева все още седеше зад волана, с блед и изплашен вид.

Клеър метна торбата на задната седалка, а Ева попита:

— Какво стана? Видяха ли те?

— Не — каза Клеър. — Няма проблеми. Имам час. Ще се видим по-късно. Благодаря, Ева. Хм… ето ти телефона — тя й го подаде. Ева го взе намръщена. — Ще се върна, преди да се стъмни.

— Гледай да се върнеш — каза Ева. — Сериозно, Клеър. Изглеждаш… странно.

Клеър се засмя.

— Аз? Я се погледни в огледалото.

Ева й показа среден пръст, но тя би постъпила по същия начин и с Шейн. Клеър грабна раницата си, затвори вратата и се загледа как голямата черна кола на Ева се отдалечава. Ева сигурно се връща на работа, помисли си Клеър.

Бе изминала половината път до лабораторията по химия, когато нервите й не издържаха, тя се свлече на една пейка и заплака тихо в шепи.

О, боже. О, боже, искам да си отида вкъщи! Не бе сигурна дали имаше предвид къщата на Майкъл или къщата у дома, в нейната стая, при нейните родители, които да бдят над нея.

Не мога да се откажа. Наистина не можеше. Никога не го бе правила, дори когато това е било най-доброто.

Избърса подутите си очи и отиде в час.

* * *

Никой не я уби този следобед.

След първите няколко часа престана да очаква това да се случи и се съсредоточи върху занятията. Поредицата упражнения не бяха толкова трудни и се оказа, че знае отговорите по история. Бас държа, че Моника не ги знае, си помисли тя и се огледа виновно, за да види дали Моника или пък някой от тайфата й не е там. Курсът бе голям. Не забеляза никой от присъствалите в мазето днес.

След часовете се добра и до магазина, без да я убият. Никой не я нападна, докато избираше салата и домати и докато чакаше на опашката да плати. Обаче реши, че момчето на щанда за месо изглежда подозрително.

Върна се пеша в Стъклената къща, като се оглеждаше за вампири в превалящия следобед и се чувстваше глупаво, че дори си мисли за това. Не видя никого, освен студенти, които се разхождат с натъпкани раници. Повечето вървяха на групи. Извън студентското градче магазините бяха затворени, светлините изгасени и малкото хора не вървяха, а бързаха.

На ъгъла на улиците „Отнесени от вихъра“ и „Семейство Манстърс“ градинската порта бе отворена. Тя я затвори след себе си, отключи вратата с лъскавия нов ключ, който бе намерила на шкафчето си сутринта, и затръшна вратата след себе си.

В края на коридора се виждаше една сянка. Висока, едра сянка в мърлява жълта тениска и смъкнати избелели джинси, протрити отзад. Сянка с боси крака.

Шейн.

Той я погледна за миг и каза:

— Ева остави багажа ти в стаята.

— Благодаря.

— Какво носиш?

— Неща за вечеря.

Той леко наклони глава, но не откъсваше поглед от нея.

— За умно момиче правиш глупости, знаеш ли?

— Знам — тя тръгна към него. Той не помръдна.

— Ева казва, че не си видяла Моника.

— Така й казах.

— Знаеш ли, не ти вярвам.

— Знаеш ли — рязко отвърна тя, — не ми пука. Извинявай. — Промъкна се край него, отиде в кухнята и остави торбите. Ръцете й трепереха и тя ги сви в юмруци. После започна да подрежда продуктите на плота. Телешка кайма. Маруля. Домати. Лук. Пържен боб. Лютив сос, от този, който обича. Сирене. Сметана. Питки за тако.

— Нека позная — каза Шейн от вратата. — Ще готвиш китайско.

Тя не отговори. Все още бе много ядосана, а изведнъж се почувства и много изплашена. От какво, не знаеше. От всичко. От нищо. От себе си.

— Мога ли да помогна с нещо? — гласът му звучеше различно. По-тихо, по-внимателно, почти мило.

— Нарежи лука — каза тя, макар да знаеше, че не това има предвид. Въпреки това, той се приближи, взе лука и измъкна огромен страшен нож от шкафчето. — Първо трябва да го обелиш.

Хвърли й гаден поглед, както би погледнал Ева, и се залови за работа.

— Хм… може би трябва да се обадя на мама — каза Клеър. — Може ли да използвам телефона?