Стъклени къщи

Ким държеше калъфа на инструмента си. Клеър не бе сигурна какъв е инструментът, но изглеждаше голям и обемист в оръфания черен калъф. Ким го сложи на пода.

— Моника ли те подреди така? — Тя посочи синините на Клеър. Клеър кимна безмълвно. — Винаги съм знаела, че е кучка. Трябва да се измъкнеш от тук.

Клеър отново кимна и преглътна.

— Ще ми помогнеш ли?

— Не. — Ким й се ухили дяволито. — Не официално. Няма да е много умно.

Измислиха го за отрицателно време: Клеър вдигна ципа на суичъра, придърпа качулката около лицето си и хвана калъфа за дръжката.

— По-високо — посъветва я Ким. — Наклони го така, че да скрива лицето ти. Да, точно така. Дръж главата си наведена.

— Ами торбите ми?

— Ще изчакам няколко минути, после ще изляза с тях. Чакай навън. И да не изчезнеш нанякъде с челото ми, сериозно говоря. Ще ти сритам задника.

— Няма — обеща тя. Ким й отвори вратата, тя пое дълбоко дъх и излезе с наведена глава, като се преструваше, че закъснява за репетиция.

Като мина край Дженифър, момичето я погледна бегло, после отново се вторачи към стълбите. Клеър почувства приток на адреналин, от което сякаш лицето й се подпали, и едва се сдържа да не хукне към вратата. Сякаш измина цяла вечност, докато прекоси фоайето и стигне до стъклената врата.

Тъкмо отваряше вратата, когато чу Моника да казва:

— Тая откачалка не може да излезе от тук. Провери мазето. Може би е слязла по шахтата за боклук, като тъпото й пране.

— Но… — Джен слабо възрази. — Не искам да слизам…

Щеше да слезе, обаче. Клеър сдържа една голяма усмивка — главно поради болката, която все още това й причиняваше, и излезе от общежитието.

На слънце бе удивително. Почувства се в… безопасност.

Клеър си пое дълбоко дъх в горещия следобед и се скри зад ъгъла да изчака Ким. До огряната от слънце стена жегата бе жестока — задушаваше се. Примижа на слънцето и видя в далечината да блести колата на Ева, паркирана в дъното на улицата. Сигурно в колата е още по-горещо, предположи тя и се запита дали Ева е свалила коженото палто, което допълваше небрежната й готическа външност.

И докато разсъждаваше така, видя една сянка отзад да пада върху нейната, опита да се обърне, но бе твърде късно. Нещо меко и тъмно замъгли зрението й и запуши устата и носа й, и натискът върху главата й я извади от равновесие. Тя изпищя, или поне опита, но някой я удари в стомаха, което й отне и писъка и дъха. Клеър видя слаба светлина през плата на превръзката върху лицето си и някакви сенки, после всичко потъна в мрак. Не че припадна или нещо такова, макар че много й се искаше.

Вече не усещаше жаркото слънце; завлякоха я на някакво тъмно и тихо място. После слязоха по някакви стълби.

Когато спряха да се движат, чу дишане и шепот, звуци от много хора, после силно я бутнаха назад и тя се претърколи на студения циментов под. Ударът я зашемети и когато успя да се измъкне от торбата, която й бяха нахлузили на главата — очевидно черна раница, — откри, че около нея стоят в кръг много момичета. Нямаше представа къде се намира тази стая. Някакъв склад, може би в мазето. Бе натъпкан с какво ли не — куфари, кашони с надписани имена, всякакви неща. Някои от кашоните се бяха разпаднали и стари дрехи се подаваха от тях като черва. Миришеше на мухлясала хартия и тя немощно кихна, когато учестеното й дишане напълни устата и носа й с прах.

Някои от момичетата се изкикотиха. Повечето не реагираха и не изглеждаха доволни, че са там. Примирени са, реши Клеър. Радваха се, че те не лежат на пода.

Моника пристъпи от ъгъла.

— Е — каза тя и сложи ръце на кръста. — Вижте какво е донесла котката.

Тя отправи бляскава бяла усмивка на Клеър, сякаш другите не съществуваха.

— Ти избяга, мишчице. Точно когато бяхме започнали да се забавляваме.

Клеър се престори, че киха неколкократно и Моника се отдръпна с отвращение. Клеър откри, че да се преструваш, че кихаш, не бе толкова лесно. Бе болезнено. Но й осигуряваше време и прикритие да извади телефона от джоба си, да го скрие с тялото си и трескаво да натисне звезда и две.

Тя натисна „избери“ и пъхна телефона между два кашона, като се надяваше синята светлина на бутоните да не привлече вниманието на Моника. Надяваше се Шейн да не играе на конзолата и да не слуша музика, заради което да не чуе звъненето на телефона. Надяваше се…

Просто се надяваше.

— О, за бога. Вдигнете я! — заповяда Моника. Моникоподобните й приятелки се втурнаха напред, Джен я хвана за едната ръка, Джина за другата. Изправиха я на крака и я задържаха така.

Моника дръпна качулката от насиненото лице на Клеър и отново се усмихна, докато оглеждаше щетите.

— Проклета откачалке, изглеждаш ужасно. Боли ли?

— Какво съм ти направила? — смотолеви Клеър. Беше изплашена, но и ядосана. Бясна. Около нея стояха седем момичета и не правеха нищо, защото и те бяха изплашени, и от какво? От Моника? Какво, по дяволите, дава на Мониките право да управляват света?

— Отлично знаеш какво си направила. Опита се да ме направиш на глупачка — каза Моника.