Стъклени къщи

Поколеба се за момент, после натисна копчето. Част от отсрещната стена на коридора се отвори и от там лъхна студен въздух. Тя бързо се вмъкна вътре, дръпна вратата след себе си и тръгна по стълбите.

Шейн лежеше на дивана, преметнал крака върху страничната дървена облегалка, и бе закрил очите си с ръка.

— Върви си — каза той. Клеър приседна на дивана до него, защото гласът му не звучеше добре. Той бе тих и малко задавен. Ръката му трепереше. — Сериозно говоря, Клеър, върви си!

— Когато ме видя за пръв път и аз плачех. Не трябва да се срамуваш.

— Не плача — каза той и отмести ръката си. Не плачеше. Очите му бяха искрящи, сухи и гневни. — Не мога да понасям да се преструва, че знае. Тя бе приятелка на Лиса. Ако наистина е знаела, трябваше да се постарае повече.

Клеър прехапа устни.

— Искаш да кажеш, че тя… — дори не можа да го изрече. Искаш да кажеш, че се е опитвала да ти каже? Но той не би могъл да си признае, ако наистина му бе казала. Ако я бе послушал… може би сестра му нямаше да е мъртва.

Не, Клеър не би могла да изрече това. И той не би искал да го чуе.

Вместо това тя просто се протегна и хвана ръката му. Той се загледа в сключените им пръсти, въздъхна и затвори очи.

— Пиян съм и съм ядосан. Точно сега не съм най-добрата компания. Боже, родителите ти ще убият всички ни, ако разберат нещо.

Тя не каза нищо, защото си беше абсолютно вярно. А и не искаше да мисли за това. Просто искаше да си седи тук в тихата спокойна стая, в която времето бе спряло, и да бъде с него.

— Клеър? — Гласът му бе по-тих и леко сънлив. — Не го прави пак.

— Какво да не правя?

— Не излизай навън, както тази вечер. Не и през нощта.

— Няма, ако и ти не го правиш.

Той се усмихна, но не отвори очи.

— Да не излизам на срещи? Какво е това, къщата на Биг Брадър? Все пак не се върнах в Морганвил да се крия.

Любопитството й изведнъж се събуди.

— Защо се върна?

— Майкъл. Казах ти. Той ме извика и аз дойдох. Заради това, което направи за мен. — Усмивката на Шейн изчезна. Вероятно в момента си спомняше как Майкъл не отговори на телефонните му обаждания и не дойде в болницата. Не го подкрепи.

— Не е само това — каза тя. — Иначе досега да си изчезнал нанякъде.

— Може би — въздъхна Шейн. — Зарежи това, Клеър. Не ти трябва да разследваш всички тайни тук. Не е безопасно.

Тя се сети за Майкъл. За погледа, който хвърли на Миранда по време на сеанса.

— Да — съгласи се тя. — Не ми трябва.

* * *

Говориха с часове, нищо съществено, — но със сигурност не за вампири, за умиращи в пожар сестри, или пък за виденията на Миранда. Шейн се потопи в теми, които Клеър определяше като класика за момчетата: спорове по въпроса дали Супермен може да победи Батман (класическия Батман или лошия Батман?), филми, които харесват, филми, които мразят. Клеър го пробва на тема книги. Бе пренебрегнал класиците, но кой ли ги чете? (Тя ги четеше, но си беше особнячка.) Падаше си по страшни истории. По това също си приличаха.

В малката стая времето сякаш беше спряло. Разговорът вървеше леко, непринудено, като постепенно замираше, а минутите и часовете се нижеха. Започна да й се доспива, стана й студено и тя придърпа едно вълнено одеяло от облегалката на стола до нея, зави раменете си и бързо заспа на пода, подпряла гръб на канапето, където лежеше Шейн.

Събуди се рязко, когато канапето изскърца, и осъзна, че Шейн става. Той примигна, прозя се, приглади косата си, (която придоби много забавна форма) и си погледна часовника.

— О, боже, рано е — изпъшка той. — По дяволите. Е, поне първи ще се пъхна в банята.

Клеър скочи на крака.

— Колко е часът?

— Девет — каза той и отново се прозя.

Тя се пресегна през Шейн, натисна скритото копче, втурна се край него към вратата, като по пътя се сети да хвърли одеялото.

— Хей! Пу първи в банята! Сериозно говоря!

Не се притесняваше толкова за банята, колкото за това да не я хванат. Все пак бе прекарала цялата нощ с момче. Момче, което бе пило. Сети се, че всичко това бе и нарушение на правилата в къщата и Майкъл ще откачи, ако разбере. Може би… може би Майкъл бе твърде погълнат от онова, което Миранда разказа, за да се тревожи за тях двамата, а трябваше да признае, че Миранда знаеше точно за какво говори.

Но не и точно за кого става въпрос.

Е, Майкъл отново бе станал безтелесен в светлината на настъпващия ден, така че поне можеше да не се тревожи, че ще налети на него. Но трябваше да реши какво ще прави със занятията. Това бе най-лошата учебна седмица през живота й и тя усещаше, че положението няма да се оправи, ако не вземе бързи мерки. Шейн бе сключил сделка с дявола, струваше си да се възползва от нея, докато не намери начин да я отмени. Моника и момичетата й нямаше да я преследват, не и със смъртоносна цел. Така че нямаше причина да не си замъкне задника на занятия.

Тя грабна дрехите си и се шмугна в банята точно когато Шейн, който все още се прозяваше, се измъкна от тайната стая.

— Аз първи заплюх да ползвам банята! — каза той и почука на вратата. — Първи! Мамка му, момичетата никога не спазват правилата…