Стъклени къщи

Щом напусна първия етаж, вече не чуваше нищо и никого. Бе тихо — не й се искаше да го помисли — като в гроб. Опита се да изкачва стълбите тихо, дори спря да се опира на парапета, щом разбра, че оставя потни издайнически следи от пръстите си. Мина край дървената врата за втория етаж, после за третия. През обикновеното стъкло на прозореца не се виждаше никой.

На четвъртия етаж нямаше врата. Озадачена, Клеър спря и опипа стената. Нямаше врата, не се виждаха никакви тайнствени неща. Най-обикновена стена. Възможно ли бе да няма четвърти етаж?

Качи се до петия, мина между прашните стелажи до другите стълби и заслиза надолу. От тази страна имаше врата, но тя бе заключена, а прозорци нямаше.

Определено не бяха кабинети, реши тя.

Но не изключваше ковчези. По дяволите, противно бе да се страхуваш в библиотеката! Книгите не трябва да са страшни. Те трябва да помагат.

Ако бе някоя отракана мадама супер герой, щеше да отвори вратата с нокът или с нещо подобно. Но за беда не бе супер герой, а и си гризеше ноктите.

Не бе супер герой, но пък имаше други качества. Бе изобретателна.

Както си стоеше там, загледана в ключалката, изведнъж се усмихна.

— Приложни науки — каза тя и хукна по стълбите към първия етаж.

Трябваше да се отбие до лабораторията по химия.

* * *

— Е — каза асистентът, — ако наистина искаш да разбиеш брава, ти трябва нещо добро, като например течен хелий. Но той не се пренася лесно.

— Ами фреон? — попита Клеър.

— Не, не можеш да го получиш без разрешително. Това, което можеш да купиш, е с друг състав, не изстудява толкова, но пък не вреди на природата. По всяка вероятност пак няма да ти свърши работа.

— Течен азот?

— Същият проблем като при хелия. Труден за транспортиране.

— Жалко. Идеята бе страхотна — въздъхна Клеър.

Асистентът се усмихна.

— Да, така е. Знаеш ли, имам преносим съд с течен азот, който пазя за опити в час, но тези неща трудно се набавят. Много са скъпи. Не можеш да си ги купиш просто така. Съжалявам.

Той се отдалечи, замислен върху някакъв експеримент за докторантурата си, и бързо забрави за нея. Тя прехапа устни, загледа се след него и после бавно, много бавно се върна до вратата, която водеше към хранилището. По време на занятия тя стоеше отворена, за да може асистентът да влиза и излиза, когато му се наложи. Червени и жълти табелки предупреждаваха, че ще се разболееш от рак, ще се задушиш или ще умреш от нещо ужасно, ако отвориш вратата… но тя я отвори.

Вратата изскърца. Асистентът сигурно бе чул и тя замръзна като мишка пред дебнеща котка. Виновна.

Той не се обърна. Всъщност нарочно се отдалечи към редиците лабораторни маси и си остана с гръб към нея.

Тя тихичко въздъхна, промъкна се в стаята и се огледа. Мястото се поддържаше чисто, химикалите бяха с етикети с придружаващата информация за безопасност под всеки един. Бяха подредени по азбучен ред. Откри табелката за течния азот и видя един голям съд, който биеше на очи. До него имаше друг, като голям термос, с ремък за носене през рамо. Тя го взе, после прочете надписа, който гласеше: „Използвай защитни ръкавици“. Имаше и ръкавици. Пъхна един чифт в раницата, метна малкия съд на рамо и се измъкна от хранилището.

Библиотекарките даже не я погледнаха. Тя помаха, усмихна се и мина между рафтовете към задните стълби.

Вратата си бе, както я бе оставила. Тя нахлузи ръкавиците, отвори съда и откри някаква малка стоманена пипетка поставена на една дюза. Провери дали е на място, после отвори клапата, затаи дъх и започна да излива свръх охладена течност в ключалката. Не бе сигурна колко да използва, повечко бе за предпочитане пред недостатъчно, помисли тя и продължи да излива, докато външната страна на ключалката напълно замръзна. После затвори клапана и като си напомни да не сваля ръкавиците, дръпна рязко топката на вратата.

„Пук“! Прозвуча като изстрел от пистолет. Тя подскочи, огледа се и осъзна, че топката бе помръднала.

Бе отворила вратата.

Не й оставаше друго, освен да влезе, но сега, когато вече можеше да я осъществи, идеята не й се струваше толкова страхотна.

Защото… ако има ковчези? Или нещо по-ужасно?

Клеър пое дъх, за да се успокои, отвори вратата и внимателно се огледа наоколо.

Приличаше на склад. Картотека с папки. Купища кашони и дървени касети. Никой не се виждаше. Страхотно! помисли си тя. Май просто нахлух в архива. Би било разочароващо. Но за всеки случай пъхна ръкавиците в раницата си.

Кашоните изглеждаха нови, но съдържанието бе старо, откри тя, когато развърза връвта, с която бе затворен кашона. Разпадащи се стари книги, зле съхранявани. Стари писма и документи на езици, които не разбираше, някои от тях изглеждаха предци на английския. Провери следващия кашон. Същото. Стаята бе огромна и претъпкана с подобни книжа.

Книгата, помисли тя. Търсят книгата. Пращат тук за оглед всяка стара книга, която открият. Сега, докато ги разглеждаше, видя, че кутиите имат малки червени маркировки по тях „Х“ — това означаваше ли, че са прегледани? И инициали имаха. Следователно някой отговаря за тях.

Което пък означаваше, че някой работи тук.