Стъклени къщи

— Все ми е едно. Що се отнася до мен, става. — Хвърли бърз поглед на Клеър и крива, но странно сладка усмивка заигра на устните му и изтича по стъпалата. Движеше се като спортист, но без перченето, с което бе свикнала. Всъщност, доста секси.

— Мъже — рече Ева. — По дяволите, ще е хубаво да има още едно момиче тук. Винаги казват „Да, добре“, а после, като се стигне до чистене и миене на чиниите, всички се изпаряват. Не че трябва да си като чистачка тук или нещо такова, но просто трябва да им крещиш, докато си свършат работата.

Клеър се усмихна, поне опита, но цепнатата й устна пулсираше от болка и тя усети, че коричката на раната пак се пука. По брадичката й потече кръв, тя грабна салфетката, която Ева бе сложила на подноса, и я притисна към устната си. Ева мълчаливо я наблюдаваше, намръщи се, после стана от пода, взе пакета лед и внимателно го сложи на подутината на главата й.

— Как е? — попита тя.

— По-добре. — Ледът почти веднага започна да притъпява болката, а храната вече сгряваше стомаха й. — Хм, предполагам трябва да попитам за стаята…

— Ами трябва да се видиш с Майкъл и той трябва да одобри, но Майкъл е сладур. Той е собственикът. Е, семейството му де. Мисля, че преди две години са се преместили и са му оставили къщата. По-голям е от мен с около шест месеца. Всички сме на около осемнайсет. Майкъл е нещо като старши.

— Наистина ли спи през деня?

— Да. Искам да кажа, и аз обичам да спя през деня, но той си е направо вманиачен. Веднъж го нарекох вампир, защото не обича да будува през деня. Ама изобщо. Не му стана смешно.

— Сигурна ли си, че не е вампир? — попита Клеър. — Гледала съм филми. Вампирите са потайни.

Тя просто се шегуваше. Ева не се усмихна.

— О, напълно. Първо, яде чилито на Шейн, което, бог ми е свидетел, съдържа толкова чесън, че може да взриви десетина първокласни Дракули. А веднъж го накарах да докосне кръст. — Ева отпи голяма глътка кола.

— Какво си направила? Накарала си го?

— Ами да, разбира се. Едно момиче винаги трябва да е предпазливо, особено тук. — Клеър я изгледа неразбиращо и Ева отново завъртя очи. Клеър беше сигурна, че това й е любимата мимика. — В Морганвил, нали се сещаш?

— За какво?

— Искаш да кажеш, че не знаеш? Как така не знаеш?

Ева остави бутилката с кола и застана на колене, като се подпря на лакти на масичката за кафе. Изглеждаше сериозна под дебелия слой грим. Очите й бяха тъмнокафяви, със златисто по края.

— Морганвил е пълен с вампири.

Клеър се засмя.

Но Ева не се засмя. Просто гледаше с широко отворени очи.

— Хм… шегуваш се.

— Колко души завършват ТПЮ всяка година?

— Не знам. Тъп колеж е, повечето се прехвърлят.

— Всички напускат. Или поне вече не се появяват, нали така? Не мога да повярвам, че не знаеш. Когато се нанесе, никой ли не ти каза каква е причината? Виж, вампирите управляват този град. Те командват. Или си с тях, или не си. Ако работиш за тях, ако се преструваш, че не съществуват и ги няма и извръщаш поглед, когато се случват разни неща, ти и семейството ти получавате разрешение за преминаване. Получавате Защита. В противен случай… — Ева прекара пръст върху гърлото си и изблещи очи.

Да бе, помисли си Клеър и остави лъжицата. Нищо чудно, че никой не е наел стаята при тези хора. Те са откачени. Лошо. Като изключим шантавата част, тя ги хареса.

— Мислиш, че съм хахо — каза Ева и въздъхна. — Разбирам. И аз бих си помислила същото, само че израснах в дом със Защита. Баща ми работи за водоснабдяването. Майка ми е учителка. Но всички носим това. — Тя протегна ръка. На китката й се виждаше черна кожена гривна с червен знак, непознат на Клеър. Приличаше на китайски йероглиф. — Виждаш ли, моят е червен. С изтекъл срок. Като здравната осигуровка е. Децата са осигурени, докато навършат 18. Аз ги навърших преди шест месеца. — Тя погледна тъжно гривната, после сви рамене, свали я и я остави на подноса. — Предполагам няма смисъл да я нося. Със сигурност няма да заблуди никого.

Клеър просто я погледна безпомощно, като се чудеше дали не е жертва на номер и всеки момент Ева ще се разсмее, ще я нарече идиотка, задето се е вързала, а Шейн ще се държи ту небрежно мило, ту жестоко и ще я избута през вратата, като през цялото време ще й се присмива. Защото нещата в живота не стояха така. Харесваш някого, а после той се оказва откачен, нали? Не можа ли да познаеш?

За другата възможност, Ева изобщо да не е луда, не й се мислеше. Спомни си хората по улицата, които бързаха с наведени глави. И как майката бе дръпнала момиченцето си от улицата заради едно приятелско помахване с ръка.

— Добре. Давай, мисли ме за откачалка — каза Ева и седна на петите си. — Защо да не съм? И няма да се опитвам да те убеждавам в нищо. Просто — след мръкване не излизай без компания. Гледай да е с някой защитен, ако откриеш такъв. Гледай за гривната. — Тя побутна своята с пръст. — Знакът е бял, когато е в сила.

— Но аз… — Клеър се изкашля, като се чудеше какво да каже. „Ако не можеш да кажеш нещо хубаво…“ — Добре. Благодаря. Хм, Шейн дали…?