Стъклени къщи

Клеър се измъкна от леглото, опипа с ръка за лампа, намери такава до леглото — стил Тифани, много хубава — и шарената й светлина прогони кошмарните страхове, които я преследваха. Музиката бе бавна, нежна и мечтателна, само инструментално изпълнение на китара. Обу си обувките, погледна се в огледалото и ужасно се стресна. Лицето адски я болеше и причината бе очевидна — дясното й око бе отекло, а кожата около него бе посиняла. Цепнатата й устна лъщеше и бе неприятно подута. Лицето й, обичайно бледо, изглеждаше още по-бледо. След спането късата й коса със закачлива подстрижка имаше ужасен вид, но тя прокара пръсти през нея и я пооправи донякъде. Не си падаше по гримове, макар и да бе свивала тези на майка си да ги пробва, но днес не би й навредил малко фон дьо тен и руж, изглеждаше опърпана, съкрушена и бездомна.

Ами то си бе самата истина.

Клеър си пое дълбоко дъх и отвори вратата на стаята. В коридора светеше мека златиста светлина, музиката идваше от дневната на долния етаж. Тя погледна часовника, окачен на стената на другия край на коридора — минаваше полунощ, спала бе повече от осем часа.

И бе пропуснала часовете си. Не че държеше да се покаже в този вид, дори да не я бе толкова страх, че Моника я дебне, но по-късно ще трябва да се захване с учебниците. Добре поне, че учебниците не можеха да се „захванат“ с нея.

Натъртените места не боляха толкова, а всъщност и главата не я болеше особено. Глезенът й бе най-зле, и като слизаше по стълбите, на всяко стъпало я пронизваше остра, рязка болка в крака.

Бе изминала половината стълби, когато видя момчето. То седеше на дивана, където Шейн се бе проснал преди това. В ръцете си държеше китара.

А, музиката. Бе решила, че е запис, но тя бе истинска, бе на живо, той свиреше. Не бе слушала изпълнение на живо — не и да се свири на живо по този начин. Той бе… лелее! Бе зашеметяващ.

Наблюдаваше го застинала, а той очевидно още не бе усетил присъствието й. Там просто бяха той, китарата и музиката и ако трябваше да опише какво вижда на лицето му, щеше да използва някоя поетична дума, като копнеж, например. Бе рус, подстриган като Шейн, с небрежна прическа. Не бе толкова едър и мускулест като него, макар да бе също толкова висок. Носеше черна тениска, с лого на марка бира. С дънки. И бос. Може би има правило в къщата. Предположи, че при този хубав дървен под това бе добро правило.

Спря да свири и все още с наведена глава се протегна за отворената бира на масата пред него. Вдигна тост в пространството.

— Честит рожден ден, човече! — Отпи три глътки, въздъхна и остави бутилката. — Наздраве за домашния арест. Какво пък толкова. Притежавай или ще те притежават.

Клеър се прокашля. Той се обърна стреснато и я видя да стои на стълбите. Смръщеното му лице се проясни след миг.

— О, ти си тази, за която Шейн ми каза, че иска да поговорим за стаята. Здравей. Ела насам.

Тя слезе, опитвайки се да не куца, и като излезе на светло видя, че бързият му интелигентен поглед оглежда синините й.

Не каза нищо за тях.

— Аз съм Майкъл — рече той. — А ти нямаш осемнайсет, така че разговорът ще е кратък.

Тя бързо седна, сърцето й биеше лудо.

— Уча в колежа. Първи курс — каза тя. — Казвам се…

— Не ме занасяй, а и не ме интересува как се казваш. Нямаш осемнайсет. Ще позная, ако кажа, че и на седемнайсет не си. Тук не вземаме квартиранти нелегално. — Гласът му бе дълбок, топъл, но в този момент и твърд. — Не че това тук е клуб, където се организират оргии, но ние с Шейн трябва да се съобразяваме с тези неща. Съжалявам. Само ни липсва да се настаниш тук и някой да подхвърли, че нещо става…

— Чакай — изтърси тя. — Няма да направя така. Няма да кажа. Не искам да ви вкарвам в беля, просто ми трябва…

— Не — каза той. Остави китарата, сложи я в калъфа и го затвори. — Съжалявам. Не можеш да останеш тук. Правила на къщата.

Знаеше, че така ще стане, но някак си се бе надявала — Ева бе мила, Шейн не се държа ужасно, а и стаята бе хубава, — но изражението в погледа на Майкъл бе категорично. Пълен и безвъзвратен отказ.

Почувства, че устните й треперят, и се мразеше за това. Защо не можеше да се държи като лоша и коравосърдечна кучка? Защо не можеше да се защити, когато й се наложи, без да се разплаква като малко дете? Моника нямаше да ревне. Моника щеше да му отправи някоя хаплива забележка и да му каже, че багажът й е вече в стаята. Моника щеше да тръшне пари на масата и да видим дали ще смее да откаже.

Клеър бръкна в задния си джоб и извади портмонето.

— Колко? — запита тя и започна да отброява банкнотите, които бяха по двайсет долара и затова изглеждаха много. — Триста достатъчни ли са? Мога да намеря още, ако трябва.

Майкъл се облегна изненадан, челото му се смръщи. Взе си бирата, отпи глътка, докато обмисляше.

— Как? — запита той.

— Какво как?

— Как ще намериш още?